Следотърсачът

– Е, не може да е наопаки – ти да не може да си ми баща, защото аз не мога да виждам дирята ти.

– Други бащи имаш ли?

– Не.

– Известен ли ти е друг следотърсач като теб?

– Не.

– Затова не можеш да провериш чрез опит дали не можеш да виждаш дирите на другите си бащи – ти нямаш други. Не можеш и да попиташ други следотърсачи дали могат да откриват дирите на бащите си, защото други не познаваш. Затова нямаш доказателства и не можеш по никакъв начин да докажеш кое е причината да не можеш да виждаш дирята ми.

– Може ли сега да си легна? – попита Риг. – Прекалено уморен съм вече, за да продължа.

– Горкият немощен ум – рече Бащата. – Но как е могъл той да се умори, аз не знам, като се има предвид, че не го използваш. Как ще ме намериш? Като проследиш пътя ми с очи и мозък, вместо с тази твоя необикновена способност. Ще видиш къде оставям следи по земята, къде кърша клонки.

– Но ти не оставяш следи по земята, ако не желаеш, и никога не кършиш клонки, освен ако не искаш – възрази Риг.

– Я! – възкликна Бащата. – Ти си бил по-наблюдателен, отколкото си мислех. Но след като ти казах да ме намериш, след като заложиш капаните, не е ли логично, че ще ти дам възможност за това, като оставя следи по земята и кърша клони?

– Гледай и честичко да попръдваш – предложи Риг. – Тогава ще те проследя с нос.

– Донеси ми хубава пръчка да те набия, щом дойдеш – рече Бащата. – А сега върви си свърши работата, докато не е настанала жега.

– А ти какво ще правиш?

– Каквото трябва – отвърна Бащата. – Когато трябва да узнаеш какво е то, ще ти кажа.

И те се разделиха.

Риг заложи капаните внимателно, защото знаеше, че това ще е проверка. Всичко беше проверка или урок. Или наказание, от което се предполагаше да получи урок, за който по-късно щеше да бъде изпитван и наказан, ако не го е научил.

„Как ми се иска да имах един ден, само един ден без проверки, уроци и наказания. Един ден, в който да бъда себе си, момчето на име Риг, а не проектът на Баща ми да ме направи велик човек. Не искам да бъда велик, искам само да бъда Риг“.

Макар и да залагаше капаните много внимателно по най-често използваните от всеки звяр пътеки, това не му отне много време. Спря да пийне, а после да изпразни мехура и червата си и да избърше дупето си с листа – още една причина да бъде благодарен на есента. После се върна по собствената си диря на мястото, където се бяха разделили с Баща му.

Нямаше никакъв знак накъде се е отправил той. Риг знаеше началната му посока, защото го беше видял накъде тръгва. Но когато пое нататък, Бащата не бе оставил никакви скършени клонки, никакви следи по земята, нищо, което да отбележи, че е минал оттам. „Разбира се“ – помисли си Риг. Това беше проверка.

Затова той се спря и се замисли.

„Татко може би иска да ме накара да продължа в посоката, в която го видях да тръгва, когато се разделихме, и ще остави знак чак след дълго време. Това ще е урок по търпеливост и доверие. Или пък може да се е върнал, щом съм се скрил от поглед, и да е тръгнал в съвсем друга посока, проправяйки път, видим за очите ми, но чак след като съм се лутал слепешката във всички възможни посоки“.

Риг цял час се връща назад отново и отново, във всички посоки, за да търси знаци, че Баща му е преминал оттам. Без късмет, разбира се. Това би било твърде лесно предизвикателство.

Той пак се спря и се замисли. Бащата бе изредил какви знаци може да остави – затова нямаше да остави нито един от тях. „Ще остави други знаци и моята задача е да проявя творчество и да се досетя какви биха могли да бъдат“. Риг си спомни собствената си сополива забележка за пръдните и подуши във въздуха, но притежаваше само обикновено човешко обоняние и не можеше да различи нищо по този начин, затова Бащата надали бе избрал тази игра.

Зрението и обонянието не бяха довели до нищо. Вкусът – изглеждаше нелепо. Дали Бащата не би му подсказал чрез звук?

Риг опита. Застана абсолютно неподвижно, както го беше учил Баща му, за да чува действително звуците на гората. Не само тялото му не биваше да помръдва – той трябваше да се успокои и съсредоточи, за да може да отделя наум звуците. Собственото му дишане – трябваше да го долови, а после да премине нататък, за да чуе и другите звуци около себе си. После близките звуци – припкане на мишка, подскоци на катеричка, дразнещите звуци на птича песен, ровенето на къртица.

И тогава го чу. Много далечен. Глас. Човешки глас. Невъзможно бе да различи произнасяните от него думи, ако изобщо ги произнасяше, невъзможно бе да разбере дали това е Бащата. Но можеше да определи посоката, от която идваше, и затова тръгна нататък, припкайки по пътеката, по която минаваха много сърни, за да стигне бързо. Отляво имаше невисоко възвишение, което би могло да спира звука – той искаше да го отмине. Знаеше, че отдясно има поток и ако се приближи твърде много до него, ромонът на водата може да заглуши гласа. После спря и отново замря неподвижно. Този път беше доста сигурен, че гласът е Бащиният. Беше по-уверен и за посоката.