Следите остават

Внезапно Бебо се обърна и погледна внимателно двете момичета, които продължаваха привидно да се занимават със своята дама, но в същото време хвърляха любопитни погледи към тях. „А защо не?“ — мина през ума му. Това действително щеше да улесни работата.

— Слушай аз имам една добра идея! — каза той, като се почесваше.

Пешо го погледна въпросително.

— Виждаш ли го това момиченце? Това де, гдето си играе с Юлия! То живее в същата кооперация и познава всички хора! Да го разпитаме…

— Не можем да се доверяваме на непознати!

— Слушай нейният баща е офицер! — продължи Бебо. — И е съзнателна, честна дума ти давам. Пък, все трябва да намерим някакъв познат от тая кооперация!

— Момичетата много дрънкат — мрачно каза Пешо.

— Добре де, ние няма да и казваме всичко.

— Виж така може!

Двете момичета, съвсем бяха оставили играта и гледаха към тях с любопитни, очакващи очи.

ВЪРТИ СЕ!

Бащата на Живка беше наистина действуващ офицер и още преди седмица бе замивал е полка си на летен лагер. Предния ден бе заминала към едно близко до лагера село и майка и, за да отнесе на мъжа си някои необходими вещи. Живка беше оставала в къщи сама но никой не смяташе това положение за необикновено. Макар да беше едва тринайсетгодишна, тя се отличаваше със самостоятелен характер, който правеше впечатление и възрастните. Нейната хайка беше домоуправителка и сега Живка я заместваше.

Още в самото начало за нея не беше много трудно да се досети, че Юлия и Бебо са дошли на тяхната улица не просто да поиграят на дама и не за да отидат при зъболекаря, а по някаква друга работа. Когато Бебо набързо и тайнствено изчезна и след това дойдоха другите момчета, които се държаха също така тайнствено, нейните подозрения се превърнаха в пълна сигурност. Макар да не бе много любопитна по природа, тоя път любопитството здраво се настани в душата и: какво търсят тук тия момчета, каква такава особена тайна работа вършат?

Когато Бебо и Пешо приближиха към нея с решителни и заговорнически лица, тя не се учуди. Не се учуди дори, когато Бебо и заговори със сериозен, не момчешки глас.

— Слушай, Живке, искаме да поговорим с теб по една много важна работа.

— Добре! — кимна Живка спокойно.

— Ама наистина важна! — каза недоволно Бебо. — Ти просто не разбираш!

— Може пък да разбирам! — възрази момичето и очите и някак особено заблестяха.

— Само че тука на улицата не е много удобно — намеси се Пешо. — По-добре да влезем в някой от дворовете…

— Тогава елате у дома! — предложи Живка. У нас няма никой, ще бъдем съвсем самички!

Като разбраха каква е работата, другите веднага се съгласиха да отидат у Живкини. Апартаментът им бе в партерния етаж и веднага след антрето те влязоха в широк хол, скромно, но с вкус мебелиран. По средата на хола имаше двойна маса от масивно светло дърво, окръжена с тапицирани столове, и компанията се разположи удобно на тях. Настана неловко мълчание.

— Виж, Живке, каква е работата — започна пръв Пешо. — Казано без увъртания, ние следим един фашист. И понеже разбрахме, че ти си добро момиче и разбира се, добра пионерка, решихме да ти се доверим…

Живка едва доловимо се изчерви. Макар като всички умни момичета да беше чужда на ласкателствата, сериозно казаните думи я накараха да се зарадва някак неочаквано много.

— Първото нещо — продължи Пешо — е да ни дадеш честна дума, че ще пазиш тайната! Туй не е игра, туй е сериозна и патриотична работа! Ако няма да пазиш тайната, по-добре е да не говорим!

Всички въпросително я гледаха. Живка обърна глава и като срещна пламналите, пълни с молба очи на Юлия, тихо и малко засрамено отговори:

— Давам честна пионерска дума!

— Добре, тогава да продължим! Тоя фашист преди малко влезе във вашата кооперация. Не знам дали го видя — един пълен човек с бели дрехи…

— Видях го! — кимна Живка. — Той носеше една голяма чанта.

Момчетата удивено се спогледаха.

— Вярно! — кимна сдържано Пешо. — В тая чанта според нас той носеше позиви… разбира се, фашистки позиви… Добре, човекът влезе в кооперацията, бави се вътре около половин час и излезе с празна чанта… Ясно е, че той е оставил вътре позивите… Въпросът е сега — кому ги е оставил?

— Разбирам! — каза бавно Живка, макар умът и трескаво да работеше.

— На кого може да ги остави! — продължи Пешо. — Ето там е въпросът! Има ли във вашата кооперация такива хора, на които той може да остави фашистки позиви?

Макар всички тия думи да направиха поразително впечатление на Живка, тя не помръдна от мястото си. Както по-преди умът и трескаво работеше, тя бързо съобразяваше, като на филмова лента през ума и минаваха лица на хора, полузабравени случки. Има ли в кооперацията съмнителни хора? Сигурно има, макар да не е мислила никога за това! Но кои могат да бъдат те? Изведнъж тя се досети за него и веднага запита:

— Ами Бебо, като влезе след човека, нищо ли не разбра?

Бебо смутено примигна, после погледна въпросително другаря си. Беше съвсем очевидно, че Живка е много наблюдателна и нищо не може да се изплъзне от погледа и.