Шегата на капитана

— Докторе ти само ще ме отървеш — удари го капитанът на молба. — Пиши ме болен, в карантинното ме заключи, а през това време потърси някой звездолет, който отлита нанякъде. Разкажи им там на тия, новите, какъв добър астропилотoт съм и така нататък! Не претендирам за командно място…

— Я не се вдетинявай! Казваш „край“ и толкоз!

— Невъзможно! Аз пак в нея ще се влюбя. Ти си нямаш представа какво момиче е! Спаси ме, моля те! Ето, аз вече започвам…

Ръката му хем се протягаше да угаси екрана, хем очевидно отказваше да го направи.

Аз го угасих вместо него. После хванах под мишниците тази многовековна легенда, този символ на човешкото безстрашие и го повлякох — вече почти насила — към карантинното отделение. А той се задъхваше в ухото ми:

— Нали е красива! Галактико свята, никъде няма такова момиче, ще знаеш… И ако този път… Виж какво, я й кажи, че ако тя…

— Нищо няма да й кажа и стига си ми заповядвал! — срязах го аз без всякакво уважение, защото изведнъж се бях запитал: Нима всичките чутовни полети на този мъж-страшилище, край паметниците на когото съм играл още като дете, не са били нищо повече от едните жалки бягства! И добавих: — Вече не си ми капитан, вече си само пациент! До новия полет и при условие че ме вземеш със себе си!…