Щамът Андромеда

То лежеше пред тях притихнало и съвсем тъмно. Шоун видя, че нито мотелът, нито бензиностанцията светят, въпреки че бяха единствените на километри разстояние.

И изведнъж забеляза птиците.

На пълната луна ги виждаше ясно — виеха се бавно над оградите и като огромни черни сенки покриваха лицето на луната. Чудеше се как не беше ги забелязал по-рано. Попита Крейн що за птици са това.

Крейн отговори, че не знае.

— Може би са лешояди — пошегува се той.

— Поне на такива приличат — каза Шоун.

Крейн се засмя нервно. От устата му излезе пара.

— Но защо тук ще има лешояди, когато те налитат само на мърша?

Шоун запали цигара, като прикриваше пламъчето с ръце. Не отвърна нищо, погледна още веднъж към къщите и очертанията на малкия град. После вдигна бинокъла, но пак не видя никакви следи от живот и движение. Накрая го пусна и хвърли цигарата на заледения сняг. Тя изсъска и угасна.

Обърна се към Крейн и каза:

— По-добре да слезем в града и да видим.

II. БАЗАТА ВАНДЪНБЪРГ

Лейтенант Едгар Комроу седеше с крака върху бюрото и разлистваше куп научни статии на петстотин километра от Пидмонт, в голяма квадратна стая без прозорци, която служеше за Център на управление на програмата „Скууп“. Беше поел нощното дежурство. Падаше му се да дежури веднъж в месеца. Тогава той ръководеше операциите на съкратения основен екип от дванадесет човека. Тази вечер те направляваха и следяха дейността на фургона под кодовото название „Кейпър-1“, който в момента си проправяше път през пустинята на Аризона.

Комроу не харесваше тази работа. Стаята беше сива и осветена с флуоресцентна светлина, обстановката беше до болка еднообразна и това го подтискаше. Той никога не идваше в Центъра, освен при пускане на спътник в орбита. Тогава атмосферата беше съвсем различна. Стаята се изпълваше със загрижени специалисти, всеки следеше своята задача, напрегнат, изпълнен с особеното сдържано очакване, което предшества всяко такова събитие.

Нощем обаче му беше скучно. През нощта нищо не се случваше. Комроу използваше времето да попрочете нещо. По професия беше специалист по сърдечно-съдови заболявания и се интересуваше от влиянието на пренатоварването при големи ускорения върху човешки организъм.

Тази вечер преглеждаше статията „Стехиометрия на съдържанието на кислорода и дифузните градиенти при увеличено налягане на газовете в артериите“. Статията се четеше мъчно и не беше много интересна. Искаше му се някой да го прекъсне и точно в този момент високоговорителят, който беше свързан с фургона на Шоун и Крейн, изщрака.

Чу се гласът на Шоун:

„Тук е «Кейпър-1». Вика Центъра. «Кейпър-1» вика Центъра. Четеш ли? Край.“

Комроу се оживи и отговори, че наистина чете.

„Влизаме в Пидмонт. Спътникът е някъде тук.“

— Много добре. Оставете приемника отворен.

— Разбрано.

Това съответстваше на правилата за откриване на спътниците според инструкцията, изложена в програмата „Скууп“. Правилата бяха написани в една сива книга с меки корици, която лежеше в ъгъла на бюрото, за да му бъде под ръка. Комроу знаеше, че разговорът между фургона и базата се записва и по-късно ставаше част от постоянния архив „Скууп“, но не можеше да разбере на кого бе нужно това. Винаги му се струваше, че всичко е от просто по-просто. Фургонът отиваше, взимаше капсулата и се връщаше.

Комроу разкърши рамене и отново се зае със статията за газовото налягане, като слушаше с половин ухо гласа на Шоун:

„Сега сме в града. Минаваме бензиностанцията и мотела. Всичко е тихо. Няма следа от живот. Сигналите от спътника са по-силни. Пред нас е една църква. Няма никакви светлини, нито движение.“

Той остави списанието. Без съмнение — в гласа на Шоун се долавяше напрегнато вълнение. Обикновено Комроу би се забавлявал при мисълта, че двама възрастни мъже треперят от страх по улиците на едно спящо градче в пустинята. Той обаче познаваше Шоун лично и знаеше, че въпреки всичките му добродетели, на него съвсем му липсваше въображение — можеше да заспи на филм на ужасите. Такъв си беше.

Комроу се заслуша. Въпреки смущенията в предавателя той чуваше шума на мотора и тихия разговор на двамата мъже.

Шоун: — Прекалено е тихо наоколо.

Крейн: — Да, сър.

Пауза.

Крейн: — Сър?

Шоун: — Да?

Крейн: — Видяхте ли това?

Шоун: — Кое?

Крейн: — Там отзад, на тротоара. Приличаше на труп.

Шоун: — Привижда ти се.

Пауза. След това Комроу чу как спирачките на фургона изскърцаха пронизително.

Шоун: — Господи!

Крейн: — Още един, сър.

Шоун: — Като че ли са мъртви.

Крейн: — Мога ли да…

Шоун: — Не, стой във фургона.

Гласът му стана по-силен, по-официален. Той съобщи:

— Тук „Кейпър-1“, вика Центъра. Приемам.

Комроу взе микрофона.

— Центърът слуша. Какво се е случило?

Шоун говореше със свито гърло:

— Сър, виждаме човешки тела. Много. Изглеждат мъртви.

— Сигурни ли сте, „Кейпър-1“?

— За Бога — каза Шоун. — Разбира се, че сме сигурни.

Комроу нареди меко:

— Придвижете се към капсулата.

После се огледа. Дванадесетте мъже от дежурния екип го гледаха втренчено и безизразно. Всички слушаха предаването.

Чу се отново шумът от мотора.