Само напред

Днес не ми пука особено за юношата в мен. Но ми се иска да мога да върна нещата назад и да не намеря това, което той откри. Не мога. Направил съм това, което съм направил. Аз съм това, което съм. Бил съм някога един тийнейджър, който искаше да стане рокзвезда, дете, което не искаше нечий мозък да се пръсне по лицето му, дете с топли пръстчета в бащината ръка. Всичко това съм бил. Има ги тези неща някъде в мен, стоят самотни и забравени в здрача. Но не мога да ги открия. Не мога, защото се крият, когато се опитвам да ги потърся. Крият се от мен. Не искат и да чуят за мене. Те знаят, че всъщност няма никой в мен.

О, по дяволите, забравете какво ще ви кажа отсега нататък. Аз не съм аз. Или може би съм. Минало е толкова време, че не мога да си спомня. Колкото повече опознавате някого, толкова повече има какво да не харесвате в него. Ако го опознаете добре, започвате да го мразите.

А кой ме познава по-добре от всеки друг?

Рейф.

* * *

Не вярвах много, че мъжете от АИЦ ще се объркат за дълго от уловката с тавана. Потях се по стълбите нагоре като се надявах и молех Шелби да пристигне по-рано за втори път в живота си.

* * *

Може Шелби да се ожени за най-малко досадния и глупав лекар, адвокат или зъболекар от нейното поколение. Може приемите им да са най-почитаните и фини соарета, които някога е виждал Брандфийлд и може да се сформира голф клуб специално за тях като те си останат единствените му членове.

Тя беше там. Това исках да кажа.

На последния етаж вземах стъпалата по две. Гърбът ми се превиваше под тежестта на безчувствения администратор. Чух как вратата към стълбището на етажа ми хлопва. Видели са кръга на тавана или Нейвил ме е изпортил, което бе повече от вероятно. Всъщност, се надявах да е, иначе него и съпругата му ги очакваха много беди.

Когато излязох на покрива и видях Шелби кацнала с хелипортера си, спокойна и готина в светлината на фаровете, обля ме облекчение като от целувка. Влачих се още десетина стъпки и се освободих от Окланд внимателно. Е, не беше безкрайно внимателно, а и той изстена за пръв път след като бяхме напуснали апартамента. Довлачих го до хелипортера и целунах Шелби звучно по бузата. Тя се изчерви и ме погледна загадъчно.

— Ами, здрасти — усмихна се тя.

— Шелби? — казах аз. — Винаги се радвам да те видя. Винаги е удоволствие, винаги. Но днес, отнасям този момент единствено до, как да кажа, професионалните ни отношения, днес се радвам повече от всякога.

— Старк!

— Няма думи да изразя радостта си. Имам речник, търсил съм. Трябва да те нарисувам, да ти издигна статуя или може би да се изразя със свободен импровизиран танц.

— Старк, говориш глупости — каза тя. — Чаровни глупости и не че непременно държа да те прекъсвам, но вероятно можеш да бъбриш и във въздуха?

— Абсолютно си права. — Петдесет различни възможности преминаха през ума ми как аз и безчувствения Окланд да се качим на едно място. Открих един, който не приличаше съвсем на самоубийство и се заех да го изпълня. Трябваше да вися на оста в средата с една ръка и един крак до Шелби, а с другата ръка да крепя Окланд до мен. Бях се изморил дори преди да заема позата, но това бе единственият начин.

В мига, в който се настаних, вратата към покрива се отвори и трима от АИЦ изскочиха вкупом. По екипа на единия се виждаше се кръв. Веднага след тях се показа и друг. Всички крещяха едновременно, а двама приклекнаха да се прицелят по-добре. Третият изглежда се опитваше да ги спре поради някаква причина, но все едно говореше на вятъра.

— Ау — Шелби сбърчи изящното си носле. — Изглеждат някак агресивни. Мисля, че трябва да побързаме. — Тя удари лоста и още веднъж попаднахме под благодарствения обстрел на куршумите. Летяхме нагоре, а те минаваха под нас. Ако ви потрябва изключително компетентен водач при бягство, който при това поддържа най-близки отношения с хайлайфа на Брандфийлд и околността, без да се замисляте потърсете Шелби.

При ускорението Окланд застрашително се наклони. И този път трябваше да го стискам здраво, за да не падне. Когато Шелби издигна хелипортера петдесет фута над покрива, аз обърнах Окланд с крак и ръка. Хелипортерът се олюля напред. Продължихме през градушка от куршуми, градушка наистина, необикновена. Бръмчахме забързано нагоре. Шелби ни водеше по въздуха с леки и точни движения на пръстите си с дълъг маникюр. Всъщност, не само избягваше снарядите, но и внимаваше за стабилното ни положение. Окланд измърмори нещо. Концентрирах силите си да го задържа. Главата ми отбягваше свистенето на вятъра и летящите куршуми.

Хелипортерът набра скорост и след няколко дълги секунди бяхме вън от обсега на изстрелите. Цепехме студения въздух, а аз погледнах назад да видя дали все още стрелят по нас. Стреляха. Виждах проблясъците в тъмнината.

— Накъде? — попита Шелби.

— Към Звук — въздъхнах аз. — И по-високо. Колко заряд имаш?

— Предостатъчно — усмихна се тя. — Нещо ме караше да си мисля, че много скоро пак ще ме потърсиш. Батериите са заредени докрай.