Рубиненочервено

Напълно излишно рицарската броня проговори, при това с металически звучащ глас:

— Стой!

Идеше ми да извикам от ужас, но отново от гърлото ми не излезе нито звук. Все пак доста бързо разбрах, че не рицарската броня се движеше и говореше, а човекът, който бе в нея. Другата броня също изглеждаше обитавана.

— Трябва да говорим с Великия пазител — каза Гидиън. — Въпросът е спешен.

— Паролата — каза втората рицарска броня.

— Qua redit nescitis — отвърна Гидиън.

А, да, точно така. За един кратък момент бях наистина впечатлена. Той действително я беше запомнил.

— Можете да минете — каза първата броня и дори ни отвори вратата.

Зад нея се простираше още по-дълъг коридор, който също бе осветен от факли. Гидиън сложи нашата в една поставка на стената и забърза напред, а аз го последвах бързо, доколкото ми позволяваше кринолина. Вече бях започнали да се задъхвам.

— Тук е като в някой филм на ужасите. Направо сърцето ми спря. Мислех, че броните са само за декорации! Искам да кажа, че едва ли рицарските доспехи са на мода през осемнайсети век, нали? И сигурно не са от особена полза, си мисля.

— Пазителите ги носят заради традицията. И в нашето време не е по-различно.

— Но в нашето време не съм видяла рицар с доспехи. — Но после ми хрумна, че май все пак бях видяла. Просто си мислех, че са доспехи без рицар вътре.

— Разбързай се малко!

Беше му лесно да говори. Все пак той не трябваше да мъкне със себе си рокли с размерите на единична палатка.

— Кой е този Велик пазител?

— Орденът има един Велик пазител, който го ръководи. Разбира се, по това време е самият граф. Орденът все още е млад, основан е от графа само преди трийсет и седем години. Дори и по-късно председателвото често е поемано от членове на рода Де Вилърс.

Това означаваше ли, че граф Сен Жермен е от рода Де Вилърс? Тогава защо се казваше Сен Жермен?

— А сега? Ъъъ, искам да кажа в наше време? Кой е Великият пазител?

— В момента е моят чичо Фолк. Той е застъпил след дядо ти, лорд Монтроуз.

— Наистина ли? — Моят любим, винаги в добро настроение дядо като Велик пазител в тайната ложа на граф Сен Жермен! А пък аз винаги съм мислела, че е бил под чехъла на моята баба. — А какъв пост заема лейди Ариста?

— Никакъв. В ложата не могат да членуват жени. Макар че най-близките от семействата на членовете автоматично се числят към външния кръг на посветените, те нямат думата при взимането на решения.

То се знае!

Може би начинът, по който се отнасяше с мен, беше вроден при Де Вилърс? Нещо като генетичен дефект, заради който положителното им отношение към жените се изчерпваше с презрителна усмивка? От друга страна с Шарлот се бе държал много учтиво. И трябваше да призная, че в момента държанието му бе приемливо.

— Всъщност защо винаги наричате баба си "лейди Ариста"? Защо не се обръщате към нея с "бабо", както правят останалите деца?

— Просто така. А защо жените не могат да членуват в ложата?

Гидиън протегна ръка към мен и ме избута зад себе си.

— Затвори си за малко устата.

— Моля?

В края на коридора имаше друго стълбище. От горе нахлуваше дневна светлина, но преди да приближим стълбището двама мъже с извадени шпаги излязоха от сенките, сякаш ни бяха очаквали.

— Добър ден — поздрави Гидиън, който за разлика от мен дори не беше трепнал, но бе поставил ръка върху шпагата си.

— Паролата! — извика единият мъж.

— Вчера също бяхте тук — каза другият мъж и се приближи с още една крачка към нас, за да разгледа Гидиън. — Или вашият по-млад брат. Приликата е поразителна.

— Това ли е момчето, което може да се появява от нищото? — попита първият мъж.

И двамата зяпаха Гидиън с отворени уста. Носеха подобни на неговите дрехи и явно мадам Росини наистина беше права: мъжът по времето на рококо наистина обичаше шареното. Тези тук бяха комбинирали тюркоазносиньо на лилави цветчета с червено в кафяво, а единият наистина носеше лимоненожълт редингот. Трябваше да изглеждат ужасяващо, но все пак имаше някакъв стил в облеклото им. Просто беше малко шарено.

На главите си носеха перуки, от които над ушите се спускаха масури, а отзад на тила имаха малки опашки, които бяха вързани със сатенени панделки.

— Да кажем, че знам някои пътища в тази къща, които на вас не са известни — каза Гидиън с арогантна усмивка. — Аз и моята спътница трябва да говорим с Великия пазител. Въпросът е спешен.

— Магарето винаги първо себе си споменава — измърморих тихо.

— Паролата?

Quark edit bisquitis. Или нещо такова.

— Qua redit nescitis — каза Гидиън.

Е, почти познах.

РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ЖЕНИТЕ,

НОСИТЕЛКИ НА ГЕНА:

ИЗ ХРОНИКИТЕ НА ПАЗИТЕЛИТЕ

ТОМ 4: КРЪГЪТ НА ДВАНАЙСЕТТЕ

Глава 11

Мъжът с жълтия редингот прибра шпагата си.

— Последвайте ме.

Погледнах с любопитство през първия прозорец, покрай който минахме. Значи така изглеждаше осемнайсети век. От вълнение кожата ми настръхна. Но можех да видя само хубавия вътрешен двор с фонтана в средата, който вече бях виждала.

Отново се изкачихме по едни стълби, като Гидиън ме пусна да мина пред него.