Рубиненочервено

— Това си беше страшничко — каза Ник. — Забелязахте ли колко студено стана?

— Аз също го усетих — рече Каролайн. — Цялата настръхнах.

Пралеля Мади хвана ръката на мама.

— Грейс, видях племенницата ти Люси. Изглеждаше точно както едно време. Тази сладка усмивка...

Мама изглеждаше, сякаш всеки момент ще се разреве.

— Останалото, както обикновено, не го разбрах — продължи леля. — Яйце от сапфир, гарван, Гуендолин на часовниковата кула, а после тази лоша птица. Ти разбираш ли нещо?

Мама въздъхна.

— Разбира се, че не, лельо Мади. Това са твоите видения. — Мама се отпусна в един от столовете до нея.

— Да, но въпреки това не ги разбирам. Записа ли всичко, за да можем да го разкажем по-късно на майка ти?

— Не, лельо, не го записах.

Мади се наведе напред.

— Тогава трябва веднага да го запишем. И така, първо беше Люси, после дървото. Червените плодове... Може ли да е било самодивско дърво? В корените лежеше скъпоценният камък, който беше шлифован като яйце... о, боже, колко съм гладна! Надявам се не сте изяли десерта без мен. Днес си заслужих поне две парчета. Или дори три.

— Това преди малко беше наистина тотално страховито — казах аз.

Каролайн и Ник вече си бяха легнали, а аз седях на ръба на леглото на мама и се опитвах умело да подхвана темата за моя проблем. Мамо, днес следобед се случи нещо и се страхувам, че може да се случи отново.

Майка ми се занимаваше с вечерния си разкрасителен тоалет. Вече беше приключила с лицето. Грижата за външния й вид явно си заслужаваше, тъй като никой не би й дал годините, а тя вече бе надхвърлила четирийсетте.

— За пръв път присъствам по време на някое от виденията на пралеля Мади — казах аз.

— Това беше и първият път, когато се случва по време на вечеря — отвърна мама, докато нанасяше крем върху ръцете си и го разтриваше. Според нея, възрастта си личеше най-вече по ръцете и шията.

— И? Виденията й могат ли да бъдат взети на сериозно?

— Е, ти чу какви объркани неща наговори. Но някак си биха могли да се интерпретират. Три дни преди да почине дядо ти, също бе получила видение — черна пантера, която скача върху гърдите му.

— Дядо почина от инфаркт. Значи съвпада.

— Това казвам, някак си винаги съвпада. Искаш ли и ти крем за ръце?

— Вярваш ли на това? Имам предвид не на крема, а на виденията на леля Мади.

— Вярвам, че тя наистина вижда това, което казва. Но това не означава, че виденията й предсказват бъдещето. Или има някакво друго значение.

— Не разбирам! — Протегнах ръце и мама започна да ги маже с крем.

— Нещо подобно на твоите духове, миличка. Убедена съм, че ги виждаш, точно както съм убедена, че леля Мади има видения.

— Да не искаш да кажеш, че вярваш, че виждам духове, но не вярваш, че наистина съществуват? — извиках и възмутено дръпнах ръцете си.

— Не знам дали наистина съществуват. В какво вярвам, няма никакво значение.

— Но ако не съществуват, това означава, че си ги въобразявам. А това пък означава, че съм луда.

— Не е така — отвърна майка ми. — Означава, че... ах... миличка! И аз не знам. Понякога имам чувството, че в това семейство просто всички имат прекалено голямо въображение. Ще живеем много по-споконно, ако ограничим до това, в което вярват нормалните хора.

— Разбирам.

Май все пак не беше добра идея да изтърся новината: Да знаеш, мамо, днес следобед аз и моето ненормално въображение отскочихме в миналото.

— Моля те, не се обиждай — рече мама. — Знам, че има неща на този свят, които не можем да си обясним. Но може би придаваме на тези неща прекалено голямо значение. Не смятам, че си луда. Нито пък леля Мади. Но честно, вярваш ли, че нейното видение има нещо общо с бъдещето ти?

— Може би.

— Така ли? Да не би да имаш намерение в близко бъдеще да се покачиш на кула и да седнеш върху часовника, за да си поклащаш краката?

— Разбира се, че не. Но може би е някакъв знак.

— Да, може би — отвърна мама. — А може и да не е. Отиди да си легнеш, съкровище. Денят беше дълъг. — Тя погледна часовника върху нощното си шкафче. — Да се надяваме, че междувременно Шарлот е приключила с това. О, боже, така ми се иска най-сетне да успее.

— А може би Шарлот има много развинтено въображение — казах, след което се изправих и целунах мама. Утре щях отново да опитам да й кажа. Може би. — Лека нощ.

— Лека нощ, голямото ми дете. Обичам те.

— И аз те обичам, мамо.

Когато затворих вратата на стаята си и се мушнах в леглото, се почувствах доста гадно. Знаех, че трябваше да разкажа на мама всичко. Но това, което каза, ме накара да се замисля. Със сигурност имах богата фантазия, но да имаш фантазия бе едно, а съвсем друго да си въобразяваш, че пътуваш във времето. Хората, конто си въобразяваха такива неща, биваха подложени на медикаментозно лечение. И с право, според мен. Може би бях като всички онезн типове, които твърдяха, че са били отвлечени от извънземни. Просто луди.