Речният бог

Главата й увисна безпомощно надолу, държейки се само върху кожата. Но макар и в предсмъртна агония, змията не преставаше да изхвърля отрова. Достатъчно беше случайно да се допра до полуотсечената й глава, за да забие зъбите си в тялото ми. С кървавите си пръсти започнах панически да се отвивам от задушаващата прегръдка на влечугото. Най-сетне успях да се освободя достатъчно, за да вдигна умиращата твар високо над главата си и в следващия момент да я захвърля на пода.

Веднага се отдръпнахме към изхода, за да изгледаме отдалеч последните конвулсии на змията. Без да откъсвам поглед от кобрата, която в предсмъртната си агония заплиташе опашката си на безкраен възел, се обърнах към господарката си:

— Ранена ли си? Нали не е попаднала отрова в очите или върху кожата ти?

— Нищо ми няма — прошепна тя. — Ами ти как си, Таита?

По тона й беше лесно да разбера, че не се чувства добре, и затова забравих за миг за змията и я погледнах в очите. Едва сега тя осъзнаваше истински опасността, от която се бяхме измъкнали като по чудо. Тъмнозелените й очи се бяха разширили в безмълвен ужас. Опитах се да я поуспокоя, като се пошегувам:

— Е, това решава въпроса за утрешната ни вечеря. Отдавна ми се щеше да си хапна малко печена кобра.

За миг тя ме изгледа неразбиращо, след което избухна в истеричен смях. Аз не се сдържах и скоро се присъединих към нея. Двамата се вкопчихме един в друг и се затресохме едновременно от страх и облекчение.

Никога не бих дал на готвачката да развали прекрасното месо на кобрата и затова се заех сам да го приготвя. Одрах й кожата и я изчистих, след което я напълних с див чесън и други подправки, без да забравяме и буца овча лой. Сетне навих одраното влечуго на кълбо и го покрих с бананови листа. Всичко това покрих с дебел пласт сурова глина, а върху глината запалих огън, който поддържах през целия ден.

Вечерта разчупих изпечената глина и се разнесе апетитен аромат. Много хора са опитвали от моите ястия и не един и двама са твърдели, че по-вкусни неща не са вкусвали. Не виждам защо да им противореча, така че сигурно си представяте какво прекрасно ястие очакваше господарката ми за вечеря.

За да бъде пълно удоволствието от крехкото змийско месо, се бях погрижил — разбира се, с помощта на верния Атон — да получа една-две кани от най-доброто вино на фараона. Господарката Лострис обаче изрично настоя и аз да седна с нея в беседката, за да споделя вечерята й. И двамата бяхме единодушни, че змийското превъзхожда както крокодилската опашка, така и фантастичното филе от нилски костур, което винаги е било любимият ни деликатес.

Едва след като се нахранихме до насита и се погрижихме остатъците да отидат за робините, седнахме да обсъдим кой ли е пратил затрогващия подарък в кошницата.

Понеже не исках да плаша господарката си, се опитвах да гледам на всичко откъм смешната му страна.

— Сигурно на някого не му е харесало как пея!

— Не се прави на глупак с мен, Таита. Това е едно от малкото неща, които не ти се удават. Много добре знаеш кой ти е пратил змията, и което е по-важно, аз също се досещам.

Изгледах я внимателно, без да знам как да реагирам на думите й. Цял живот съм я пазил от всичко, дори и от истината. Но сега се чудех дали тя не ме познава по-добре, отколкото предполагам.

— Бил е баща ми — отсече тя и по тона й можеше да се разбере, че няма да се остави да я разубеждавам. — Разкажи ми нещо повече за него, Таита. Кажи ми всичко, което е трябвало да знам, но не си посмял да ми разкриеш.

В началото не беше никак лесно. След като цял живот си мълчал за нещо, винаги ти е трудно да се отпуснеш и да говориш на воля. Още не бях свикнал със самата мисъл, че повече не принадлежа на господаря Интеф и следователно нямам никакви задължения към него. Дълбоко в себе си винаги съм го ненавиждал. Мразех го още от детството си, защото той се разпореждаше с мен телом и духом, както му бе угодно. И все пак още се опитвах да бъда лоялен с него — за мен това представляваше своего рода греховна страст, от която щеше да ми е трудно да се освободя. Затова се опитах да избегна подробностите. Но господарката ми нетърпеливо ме прекъсна:

— Хайде сега! Не ме мисли за глупачка. Знам за баща си много повече, отколкото предполагаш. Време е да науча и останалото. Заповядвам ти да престанеш с празните приказки и да ми разкажеш всичко.

Нямаше как — трябваше да й се подчиня. А да се разкаже всичко за баща й, не беше работа за няколко минути. Когато свърших, луната вече беше изминала половината си път. Двамата се умълчахме и известно време никой не продумваше. Не бях изпуснал нищо, нито се бях опитал да прикрия или оправдая собственото си участие в пъклените му планове.

— Нищо чудно, че желае смъртта ти — изрече най-накрая господарката ми. — Баща ми е чудовище. Как е възможно тогава аз да съм толкова различна? Защо, след като съм му дъщеря, не притежавам същите противоестествени инстинкти като него?

— Можем само да благодарим на боговете, че си такава, каквато си, господарке. Но няма ли да ме презираш и мен самия след всичко, което току-що чу?