Речният бог

И така нататък, и така нататък. Няма смисъл да повтарям всичките изрази, с които той си изказа мнението за лечителските ми способности. Свалих окървавената превръзка от главата му и внимателно огледах раната. Да си призная, в този миг бях воден единствено от научен интерес — щеше ми се да видя доколко успешно съм извършил трепанацията. Както винаги, и този път се бях представил блестящо. Жалко, че сам щях да пратя труда си на вятъра.

— Дай ми нещо против болката, евнухо! — опита се да ме сграбчи за туниката Расфер, но му се изплъзнах.

Престорих се, че се смилявам над страданията му, и изсипах от едно стъклено мускалче няколко кристалчета най-обикновена сол в купата до леглото му, след което ги залях обилно с млякото.

— Ако болката стане наистина непоносима, това ще те облекчи — рекох му и му оставих купата под ръка. Колкото и да му желаех злото, не посмях сам да му подам отровата.

Той се надигна на лакът и посегна към млякото. Преди обаче да докопа купата, аз я подритнах изпод ръката му с крак. Тогава си рекох, че го правя само за да го раздразня още, а може би и за да удължа собственото си удоволствие.

— Добри ми Таита, подай ми лекарството — захленчи той, а аз, слушайки плачливия гласец, се заизпълвах с най-приятни чувства. — Дай ми да пия. Ще полудея от болка.

— Първо нека поговорим малко, мили ми Расфер. Чу ли, че господарката Лострис ме измоли като подарък от господаря Интеф?

Колкото и зле да се чувстваше, той ми се ухили зловещо.

— Много си глупав, ако мислиш, че той ще те пусне току-така. Можеш да се считаш за мъртъв.

— А, така. Със същите думи ме изпрати и господарят Интеф. Ще скърбиш ли за мен, Расфер? Ще плачеш ли за мен, след като си отида? — попитах го аз, а той се захили насреща ми. Но след това отново стана сериозен и погледна към млякото.

— Може да ти звучи странно, но винаги съм бил привързан към теб по свой начин — изсумтя той. — А сега ми подай лекарството.

— Толкова ли беше привързан към мен и когато ме кастрира? — попитах го, а той ме изгледа смаян.

— Ама ти да не би още да ми имаш зъб за това? Та то беше преди години, а и много добре знаеш, че само изпълнявах заповедите на господаря Интеф. Моля те, Таита, бъди разумен! Подай ми лекарството.

— Но ти се смя, докато го правеше. Защо? Толкова ли ти беше весело?

Той понечи да вдигне рамене, но от болката само направи някаква ужасна гримаса.

— Аз съм си веселяк човек. Смея се на всичко. Хайде, стари приятелю, кажи, че ми прощаваш, и ми дай лекарството!

Най-сетне благоволих и избутах купата обратно с крак. Расфер посегна и я грабна с ръка. Движенията му бяха доста некоординирани и докато поднасяше течността към устата си, няколко капки паднаха на лицето му.

Така и не разбрах защо го направих, но в мига, в който устните му се допряха до ръба на купата, аз скочих и с един удар я избих от ръцете му. Тя падна на пода, без да се счупи — само се претърколи до ъгъла, оплисквайки стената с мляко.

Известно време двамата с Расфер само стояхме и се гледахме в очите. Изпитвах истински ужас от собствената си глупост и слабост. Ако някога се е раждал човек, който заслужава да бъде отровен, това беше тъкмо той. Но след това пред очите ми се появиха отново сгърчените тела на животните ми и разбрах защо не ми беше дало сърце да убия човека пред себе си. Само един истински престъпник би бил способен да извърши подобно деяние. А аз имам прекалено високо мнение за себе си, за да се принизявам до ролята на палач.

Най-накрая Расфер като че ли осъзна какво е станало.

— Отрова — промълви той. — В купата е била сипана отрова.

— Беше ми пратена от господаря Интеф.

Не знам защо му го казах. Може би, за да оправдая престъплението, което за малко не извърших. Изобщо, държах се доста странно. Навярно всичко се дължеше на гадателните плочки и тревите, които бях погълнал през нощта. И сега още не можех да се отърся от тяхното въздействие. Така и така нямах повече работа тук. Обърнах се и се отправих към вратата.

Зад гърба ми Расфер започна да се смее. Първо полека, после все по-силно и по-силно, докато най-сетне и стените се затресоха заедно с него.

— Голям си глупак, евнухо — изрева подире ми той. — Трябваше да го направиш. Трябваше да ме убиеш, защото сега мога да се закълна в проклетия си задник, че аз ще те убия.

Когато най-сетне се завърнах в стаята на господарката Лострис, тя все още спеше. Седнах до леглото й, за да я изчакам сама да се събуди. Но тревогите и умората от последното денонощие си казаха своето и свит като куче на плочките, скоро и аз се унесох в дълбок сън.

Бях събуден от ненадейно нападение. Нещо ме халоса по главата и преди още да съм се разсънил, вече бях скочил на крака. Следващият удар ме улучи в рамото и от убождането имах чувството, че ме е ужилил някакъв огромен стършел.

— Ти ме измами! — крещеше ми господарката Лострис насреща. — Ти не ме остави да умра.