Речният бог

Фараонът не пропусна да огледа огромната си колекция от оръжия и доспехи, които вече бяха изковани от майсторите и само се съхраняваха в залата. Всъщност някои от тях бяха принадлежали още на дедите му и имаха своя дял в редица паметни сражения; други пък стояха неупотребявани — а и нямаше как човек да ги използва, защото бяха съвършено непригодни за бой. Но всички оръжия имаха едно общо: изработката им беше великолепна. Всяко едно представляваше истински шедьовър на оръжейното изкуство. Имаше шлемове и нагръдници от бронз, злато и сребро, бойни мечове с дръжки от слонова кост, обковани със скъпоценни камъни; една до друга бяха подредени и униформите на всички началници на елитните полкове, а до тях стояха малки и големи щитове от хипопотамска или крокодилска кожа, всичките украсени със злато. Гледката беше зашеметяваща.

От оръжейницата минахме в залата с мебели, където стотина майстори-дърводелци използваха кедър, акация или благороден абанос, за да изработят вещите, без които фараонът не би могъл да тръгне на дългото си пътешествие. В нашата крайречна страна растат малко гори и дървото е рядък и скъп материал, заради което и цената му е приблизително собственото му тегло в сребро. Едва ли не всяка пръчка идва стотици мили навътре от пустинята или пък я носят от онези тайнствени страни нагоре по течението на Нил. Но тук, в тази зала, материалът се трупаше на огромни камари, сякаш беше най-обикновеното нещо на земята, и въздухът се изпълваше с аромата на току-що рендосаните дървета.

Наблюдавахме как майсторите инкрустират рамката на царското ложе с мозайка от седеф и разноцветно дърво. В същото време други се занимаваха с облегалките на столовете и диваните: тук ще се появи глава на сокол, там — на лъв; дори и в двореца в Елефантина не можеха да се открият мебели с толкова прекрасна изработка, колкото тези, които щяха да красят погребалната камера на фараона.

Следващата ни спирка беше залата на каменоделците. Помещението беше изпълнено с малки и големи блокове мрамор, пясъчник или гранит, всичките в различни цветове и оттенъци. Сред тях се криеха самите майстори, които усърдно дялкаха и стържеха по камъка, вдигайки цели облаци бял прах около себе си. Всички в работилницата бяха закрили устите и носовете си с ленени превръзки и прахът, който полепваше по плата, криеше лицата им и ги правеше неузнаваеми. Някои от работещите не можеха да се спасят от него и дори през маските си постоянно кашляха с онази упорита, суха кашлица, типична за хората от занаята им. Случвало ми се е да дисектирам не един и двама от хората, които са работели камъка повече от тридесет години и са заплащали това с живота си. Дробовете им се изпълват с белия прах и сякаш самите те се превръщат в камъни. Затова и винаги гледам да не се задържам дълго в работилниците им от страх да не ме сполети и мен тъжната им съдба.

Обаче творенията им си заслужаваха да се видят. Статуите на различните божества и на самия фараон бяха изпълнени с живот и на нас ни се струваше, че всеки миг ще се размърдат пред очите ни. Имаше няколко изображения на фараона в човешки ръст: седнал на трона си или изправен, жив или мъртъв, обожествен или представен в човешката си същност. Тези статуи щяха да бъдат наредени от двете страни на алеята, водеща от храма, изграден насред равното, до подножието на високите хълмове, в които и досега не беше привършило изкопаването на гробницата. След смъртта на фараона тялото му трябваше да бъде тържествено пренесено между същите тези статуи в огромен саркофаг, носен върху златна носилка, която щеше да се тегли от сто бели вола.

Гранитният саркофаг, най-външният, в който щяха да влязат един в друг и всички останали по-малки ковчези, стоеше сега насред просторното помещение едва наполовина завършен. Първоначално той беше представлявал един цял огромен блок от розов гранит, донесен по реката чак от Асуан върху специално построен за целта кораб. За да бъде свален на сушата, бяха нужни петстотин роби, които след това с мъка го домъкнаха до залата, където се намираше и досега: огромна продълговата скала, пет крачки дълга, три — широка и три — висока.

Първо с него се бяха заели каменоделците, които изсякоха от горната му част дебела плоча. Това щеше да бъде капакът на саркофага. Един от тях трябваше да извае в камъка образа на фараона, такъв какъвто би изглеждал след мумифицирането — с кръстосани ръце, в които държи жезъла и камшика. Каменоделците започнаха да дълбаят гранитния блок навътре, за да освободят място на многобройните ковчези, които трябваше да се поберат вътре. Освен саркофага щеше да има още седем ковчега, които трябваше да се затворят един в друг. Седем — заради магическата сила на числото, разбира се! Най-последният ковчег щеше да е от чисто злато и по-късно видяхме с очите си как майсторите-ковачи се борят с безформената метална маса, за да я превърнат в дом за своя фараон.