Речният бог

Най-сетне достигнахме каменния кей пред строящия се храм, където робите завързаха здраво въжетата за коловете. Толкова прецизен беше моят проект, че стълбата, по която се слизаше от палубата на брега, се оказваше точно срещу главната порта на храма.

Щом огромната ладия се успокои и застана неподвижно, един войник се изправи на носа и наду с все сила своя рог от газела. Решетката, която затваряше храма, бавно се издигна и пред очите ни се разкри царският саркофаг. Около него се бяха насъбрали балсаматорите, облечени в пурпурни роби, а зад тях, в редица — петдесетте жреци на Озирис.

Те подеха тържествена песен и започнаха да бутат огромния саркофаг. Понеже още не му бяха монтирани колелата, използваха дървени греди, които нареждаха по пътя към ладията. Бяха си наумили на всяка цена да го качат на палубата. Фараонът пляскаше възторжено с ръце и с нетърпение чакаше да се приближат, за да разгледа отблизо необикновеното съоръжение.

Аз лично нямах нищо общо с тази приумица. Всичко беше дело единствено на жреците. Достатъчно е да отбележа само, че на ярката слънчева светлина златното покритие на саркофага блестеше толкова силно, че дразнеше окото не по-малко и от самата му форма. Под тежестта му жреците едва си поемаха дъх и докато успеят да го вдигнат на палубата, се обляха в пот. Дори огромната лодка се заклати под непредвидения товар. С това злато можеше да се купи жито, с което да се напълнят всички хамбари в Горното царство; то щеше да стигне за построяването и екипирането на поне петдесет бойни флотилии, като при това би останало и за заплата на войниците за десет години напред. Неспособният човек често прибягва до блясъка и разкоша, за да прикрие своята некадърност. С този материал аз бих направил нещо съвсем различно.

Това безвкусно съоръжение беше направено не с друга цел, а единствено за да бъде погребано за вечни времена заедно с покойния фараон. И въпреки че за да види то бял свят, беше разорено цялото царство, господарят ни преливаше от щастие при вида му.

По предложение на господаря Интеф фараонът се изкатери върху платформата, която трябваше да носи саркофага, и се разположи на мястото му. Изразяваше възторга си, без да се замисля за царското си достойнство. С известно съчувствие трябваше да си кажа, че навярно през целия му живот не му се е случвал друг подобен повод за радост. Смъртта представляваше кулминацията в неговото съществуване и по-голямата част от жизнените му сили бяха насочени единствено към нея.

Воден от някаква детинска приумица, той даде знак на господаря Интеф да се присъедини към него върху платформата, след което заоглежда тълпата около себе си, сякаш искаше да покани още някого. Изглежда, откри, когото търсеше, защото леко се наведе към великия владетел и му пошушна нещо.

Господарят Интеф се усмихна и като проследи погледа на фараона, се обърна към господарката Лострис. Показа й с жест, че трябва и тя да се качи при тях. Това явно доста я смути, защото, колкото и необичайно да беше за нея, се изчерви под грима си. Все пак успя да се овладее и грациозно се покатери върху платформата, привличайки погледите на всички върху себе си.

Коленичи пред фараона и на три пъти докосна с глава дъските. И тогава, пред очите на жреците и на целия двор, той извърши нещо невероятно. Хвана Лострис за ръката, помогна й да се изправи и я покани да седне до него. Всички бяха удивени — това беше извън всякакъв протокол и никой не се сещаше някога да е имало подобен прецедент.

Случи се и още нещо, което обаче никой друг, освен мен не разбра. Когато бях по-млад, в мъжкото отделение на двореца живееше един стар и глух роб, с когото се бяхме сприятелили. Той ме научи да разчитам човешката реч само по движението на устните. За мен това умение се оказа много полезно. Можех да проследя нечий разговор чак от другия край на помещение, в което беше много шумно.

И ето, че сега фараонът най-любезно се обърна към господарката Лострис:

— Дори и на дневна светлина ти си не по-малко красива от богинята Изида на пламъка на факлите в храма.

Стоях като зашеметен, сякаш някой ме беше ударил. Идеше ми да си заскубя косите от отчаяние — сляп ли бях, или просто по природа съм пълен глупак? Сигурно всеки щеше да разбере накъде ще се наклони съдбата след всичко, което аз самият бях наговорил на владетеля си.

Съветът, който дадох на фараона, съвсем естествено насочи вниманието му към господарката Лострис. Сякаш някакъв злонамерен импулс на подсъзнанието ми беше направил всичко възможно да му я посоча нея за майка на първородния му син. Най-красивата девойка в страната, чиято червена луна да е разцъфтяла преди не повече от година. И, разбира се, като й възложих главната роля на представлението, само я показах на царя във възможно най-привлекателната й светлина.

Всичко, което изведнъж осъзнах, че предстои да се случи, беше изцяло по моя вина, като че ли нарочно го бях наредил така. И което беше още по-лошо, вече нищо не можех да променя. Стоях като ударен от гръм и дотолкова бях изпълнен с угризения, че бях загубил дар слово.