Речният бог

Те обаче не обърнаха кой знае какво внимание на предупреждението ми и като грабнаха дървените чукове и кремъчните длета, се нахвърлиха върху стената, сякаш от това зависеше животът им. Скоро мраморният под наоколо се покри с парчета мазилка. Залата се изпълни с такъв прахоляк, че повечето дами закриха носове с шаловете си.

Постепенно под дебелия пласт глина се показаха каменните блокове. Изведнъж фараонът учудено извика и без да се плаши от мазилката, която всеки момент можеше да се изсипе върху главата му, надникна в отвора, който зидарите бяха направили в стената. Точно с размерите на контурите, които бях очертал, между другите блокове вертикално се издигаше един с цвят, различен от този на останалите.

— Тук има скрита врата — възкликна фараонът. — Да се отвори веднага!

Като чуха заповедта му, зидарите се заеха незабавно със запечатаната врата. Имаха известни затруднения да отместят ключовия камък, но после всичко беше лесно. В стената зейна черна дупка и фараонът, който вече лично направляваше работата им, нареди да бъдат донесени факли.

— Цялото пространство зад стената представлява скрито помещение — обяснявах му аз, докато чакахме факлите. — Лично съм го строил по заповед на господаря Интеф.

Когато факлите бяха донесени, Танус запали една и освети в мрачния тунел. Фараонът мина пръв, а веднага след него ние с Танус.

От доста време не бях влизал в съкровищницата и сега се оглеждах с не по-малко любопитство от останалите. Нищо не се беше променило. Сандъчетата и буретата от кедрово и акациево дърво си бяха по местата. Посочих на царя онези, които щяха да представляват по-голям интерес за него, и той веднага нареди да ги извадят на светло в тройната зала.

— Ще са нужни доста яки мъже — отбелязах сухо аз. — Сандъците са доста тежки.

За всеки от тях беше нужна силата на трима гвардейци, които и така едва-едва успяха да ги пренесат.

— Никога не съм виждал тези сандъци — запротестира господарят Интеф, щом от съкровищната беше изваден първият и войниците го оставиха пред трона му. — Никога не съм знаел, че зад стената има скрито помещение. Сигурно е било построено от предшественика ми, който е прибрал сандъците вътре.

— Твое Величество, обърни внимание на печата върху капака — посочих аз на царя, който се наведе да огледа отблизо глинената плочка.

— Чий е този печат според теб? — попита той.

— Обърни внимание и на пръстена върху левия показалец на великия владетел — прошепнах му. — Ще бъде ли твърде нахално, ако посъветвам Твое Величество да сравни пръстена с печата върху сандъка?

— Господарю Интеф, би ли ми услужил за малко с пръстена си? — уж любезно се обърна фараонът, а великият владетел бързо скри ръката си зад гърба.

— Уви, велики Египте, не съм свалял този пръстен от двайсет години. Пръстът ми се е разширил и сега ми е невъзможно да го изхлузя.

— Господарю Танус — рече царят. — Вземи меча си и отсечи пръста на господаря Интеф заедно с пръстена.

При тази заповед по лицето на Танус се изписа жестока усмивка и той пристъпи, изваждайки меча си от ножницата.

— А може и да се заблуждавам — изрече господарят Интеф и без особени затруднения свали пръстена. Танус го пое от ръката му и като коленичи пред фараона, тържествено му го връчи.

Той се наведе над сандъка и внимателно сравни печата върху капака с изображението върху пръстена. Когато се изправи, беше почервенял от гняв.

— Съвпадат. Печатът е бил ударен с твоя пръстен, господарю Интеф.

Великият владетел мълчеше. Беше скръстил ръце и гледаше пред себе си с каменно лице.

— Строшете печата! Отворете сандъка! — заповяда фараонът и с един удар на меча си Танус откърти глинената плочка и разби сандъка.

Капакът се вдигна и при вида на съдържанието му, фараонът неволно извика:

— Богове!

Забравили всякакво благоприличие, царедворците се скупчиха около владетеля си и като започнаха да се блъскат един друг, всеки поглеждаше в сандъка и ахкаше от удивление.

— Злато! — Награби с едри шепи от блестящите пръстени фараонът и сетне ги остави да се изсипят между пръстите му. Задържа в ръката си само един и го приближи до лицето си, за да прочете знаците върху него.

— Два дебена чисто злато. Колко пръстена има в този сандък и колко сандъка има още?

Въпросът му беше по-скоро риторичен, но аз все пак се опитах да му отговоря:

— Само този сандък съдържа… — и прочетох какво бях написал преди години върху капака. — Съдържа един тах и триста дебена чисто злато. Колкото до броя на сандъците, ако не ме лъже паметта, в съкровищницата имаше петдесет и три със злато и двадесет и три със сребро. Но за онези с бижута и скъпоценни камъни вече не мога да си спомня.

— На този свят няма ли поне един човек, на когото да се вярва! С теб, господарю Интеф, винаги съм се държал като с роден брат. Всичко, което си пожелал, си го получил от мен, а ето как ми се отплати.