Речният бог

— Името ми е Басти — гласът му звучеше по-ясно от тези на събратята му преди него. — Наричат ме Басти Жестокия, макар да не знам защо — усмихна се той на зловещото си чувство за хумор. — Бях един от главатарите на Свраките, докато Ах-Хор не изби хората ми. Мой повелител беше господарят Интеф.

За разлика от другите той не беше отведен веднага настрана. Танус имаше да го пита още нещо.

— Кажи на царя познаваше ли ти Пианки, господаря Хараб, който навремето беше един от знатните люде в Тива?

— Познавах го, и то добре, защото съм си имал вземане-даване с него.

— И в какво се изразяваше то? — попита го младежът.

— Разграбвах керваните му. Изгарях реколтата му. Нападнах мините му в Сестра и след като се забавлявах до смърт с миньорите му, никой повече не посмя да си покаже носа там. Изгорих му къщите. Пращах хората си в градовете да говорят лошо за него, така че да опетня името му пред народа и владетеля. Помогнах на други, които искаха смъртта му, докато накрая той сам не посегна към чашата с отрова.

Докато фараонът слушаше всичко това, камшикът в ръката му затрепери, а едната му вежда заигра в нервен тик, какъвто съм забелязвал и преди у него като израз на дълбока мъка.

— Кой ти заповяда всичко това?

— Всичко това вършех по нареждане на господаря Интеф, който ме възнагради за услугите ми с цял тах чисто злато.

— Какво се надяваше да спечели господарят Интеф от разоряването на господаря Хараб?

Басти се усмихна и сви рамене.

— Господарят Интеф сега е велик владетел, а Пианки, господарят Хараб е мъртъв. Според мен господарят Интеф получи точно каквото искаше.

— Ще потвърдиш ли, че никога не съм ти обещавал помилване или каквото и да било друго в замяна на признанията ти? Ясно ли ти е, че при всички случаи те чака само смърт?

— Смърт ли? — засмя се Басти. — Никога не съм се страхувал от нея. Тя е брашното на хляба, който цял живот съм месил. След като съм нахранил толкова други, защо да не опитам и аз от него?

Дали беше смел човек, или просто е бил глупак, така и не разбрах. Но аз не му се възхищавах, нито почувствах някакво съчувствие към него. Именно към хора като Пианки, господаря Хараб, и сина му Танус винаги е тегнело сърцето ми и само тях можех истински да уважавам.

В очите на моя приятел също нямаше и капчица милост. Знаех, че и той изпитва към разбойника същите чувства като мен, а видях как ръката му побелява, докато стиска дръжката на меча.

— Отведете го! Нека царят реши каква да бъде съдбата му.

Беше му трудно, но все пак успя да се овладее и да коленичи пред фараона.

— Направих всичко, което ти искаше от мен, божествени Мамос, владетелю на цял Кемит. Сега очаквам новите ти заповеди.

Порази ме достойнството, с което Танус се държеше пред лицето на смъртта.

В храма продължаваше да цари пълна тишина. Господарката ми дишаше тежко до мен. В един момент грабна ръката ми и силно я стисна.

Най-накрая фараонът заговори. Какво беше учудването ми обаче, когато усетих нерешителността в гласа му. На него просто му се искаше обвиненията срещу господаря Интеф да не се окажат верни. Нали толкова години му се беше доверявал за всичко.

— Господарю Интеф, ти чу обвиненията, отправени към теб. Как ще се защитиш?

— Божествени фараоне, можем ли да ги наречем обвинения? За мен това са просто фантазиите на младеж, разяждан от завист и амбиция. Да не забравяме, че баща му е престъпник и предател. Мотивите на господаря Танус са повече от ясни. По една или друга причина той е решил, че предателят Пианки е могъл да стане велик владетел на мое място, и желае да припише на мен вината за разорението му.

Само едно махване с ръка беше достатъчно на господаря Интеф да унищожи всичко, което Танус бе подготвял повече от година. Думите му прозвучаха точно на място и явно съмненията на царя само се подсилиха. Дори не му беше и минавало през ума, че господарят Интеф може да го лъже, и сега отново бе готов да му повярва.

— Ами какво ще кажеш за свидетелството на разбойническите главатари? — най-сетне попита фараонът. — Как ще им отговориш на тях?

— На разбойническите главатари ли? — зачуди се господарят Интеф. — Та те не са ли просто едни жалки престъпници? Не признават ли сами, че цял живот са крали, убивали, изнасилвали жени и деца? Да търсим истина в словата им, е все едно да търсим чест и достойнство у животните на полето. — Господарят Интеф посочи с пръст пленниците, които наистина бяха полуголи и навързани като добитък. — Погледни ги само. Велики Мамос! Не са ли точно това хората, които ще се продадат за шепа злато или пък ще кажат това, което им се нареди, само и само да отърват кожата си? Нима ще повярваш на тях, а не на човека, който цял живот ти е служил вярно?

При тези думи царят неволно кимна. Той винаги беше чувствал великия владетел за свой приятел, беше го удостоявал с почести и подаръци; можеше ли сега да не се вслуша в гласа му?

— Това, което казваш, е истина. Ти винаги си ми служил честно и безкористно. А за тези хора честта и достойнството са непознати. Възможно е наистина да говорят каквото им е било казано.