Речният бог

За един малък меден пръстен наех лодка, която да ме откара до острова, и лодкарят ме остави точно пред стълбите, водещи до градинката на господарката ми. Докато изкачвах стъпалата, имах чувството, че от вълнение сърцето ми ще изскочи. Не бях виждал господарката си от толкова дълго време. В такива мигове за сетен път се уверявах колко са силни чувствата ми към нея. Сигурен бях, че любовта на Танус е като лек бриз в сравнение с урагана, който бушуваше в душата ми.

На входа ме пресрещна една от чернокожите робини на Лострис, която се опита да ме спре.

— Господарката ми не е добре, твоя святост. При нея е дошъл друг лекар и няма да може да те приеме.

— Ще ме приеме — срязах я аз и свалих перуката си.

— Таита! — изпищя тя от ужас, падна на колене и направи с ръка знака срещу злото. — Но ти си мъртъв. Това не може да си ти, ти си привидение, дошло отвъд гроба.

Изблъсках я и се затичах към покоите на господарката. На вратата срещнах един от онези жреци на Озирис, които се пишат за лекари.

— Какво правиш тук? — попитах го, ужасен дори от мисълта, че някой от тези шарлатани се е навъртал около господарката ми. И преди той да ми отговори, му изкрещях в лицето: — Вън! Махай се оттук! Взиман си магиите и заклинанията и повече не се връщай.

След това се спуснах към леглото на господарката си.

Стаята бе изпълнена с тежка миризма на болен. Като видях в какво окаяно състояние е господарката Лострис, ме обзе силна тревога. Изглеждаше ми, сякаш се е смалила, а кожата й беше бледа като пепел. Спеше, а може би беше в кома — не бях сигурен. Това, което виждах, бяха тъмните сенки под очите й и пресъхналите й, напукани устни.

Дръпнах завивката и установих, че е гола. Видът й ме потресе. Тялото й се беше стопило, сякаш пред себе си имах не жив човек, а скелет. Внимателно я пипнах под мишницата, за да разбера дали има температура, но кожата й беше хладна. Каква беше тази болест, питах се с ужас. Досега не бях имал такъв болен.

Извиках на робините да дойдат при мен, но никоя не се осмеляваше да се покаже пред призрака ми. Най-накрая нахълтах в стаята им и издърпах изпод леглото първата, която ми падна.

— Какво сте направили на господарката си, че да я докарате до такова състояние? — ритнах я в дебелия задник, за да ми обърне повече внимание.

Без да се обръща към мен, тя закри лицето си, сякаш се страхуваше дори да ме погледне.

— Ами не ще да яде. От няколко седмици насам почти нищо не е хапнала — откакто погребаха мумията на Танус, господаря Хараб. Дори пометна детето на фараона, което носеше. Моля те, мили призрако, пожали ме, нищо лошо не съм сторила!

Изгледах я продължително, за да разбера дали ми говори истината, и чак тогава проумях случилото се. Писмото ми до господарката Лострис, в което я известявах за намеренията ни с Танус, не беше стигнало до нея. По всяка вероятност пратеникът на Кратас, след като е отплавал с поръчението ми от Луксор, така и не е пристигнал в Елефантина. Сигурно е бил поредната жертва на Свраките, които са прибрали кесията му и са изхвърлили трупа му в реката. Надявах се разбойникът, в чиито ръце бе попаднало писмото ми, да е бил неграмотен и да не му е хрумнало да го носи на Ах-Сет. Но не беше време да се тревожа точно за това.

Върнах се бързо при господарката си и коленичих край леглото й.

— Скъпа — прошепнах й и я погалих леко по мелото. — Аз съм. Твоят роб Таита.

Тя се размърда в съня си и промълви нещо. Дадох си сметка, че трябва веднага да я върна в съзнание, иначе може да си отиде завинаги. Бяхме разгласили смъртта на Танус още преди месец. Ако робинята говореше истината и през цялото това време господарката ми не е приемала никаква храна, това, че още е жива, бе истинско чудо.

Скочих и се затичах към стаята си. Въпреки мнимата ми смърт всичко си беше на мястото и сандъчето с лекарствата стоеше в нишата, където го бях оставил. Грабнах го и отново забързах към покоите на господарката. Ръцете ми трепереха. На маслената лампа край леглото запалих стръкче дива незабравка и го поднесох към носа на Лострис. Тя отвори уста, за да се спаси от задушливия дим, и най-накрая шумно се изкиха.

— Господарке, аз съм, Таита. Отговори ми.

Отвори очи и при вида ми в погледа й блесна радостна искрица. Но после отново се сети за нещастието си и отчаяно протегна тънките си ръце към мен. Притиснах я към себе си.

— Таита — проплака тихо. — Той е мъртъв. Танус е мъртъв. Не мога да живея повече без него.

— Не! Не! Жив е. Само преди няколко дни се разделихме и ти нося послание от него, в което той те уверява в своята любов и преданост.

— Как можеш да ми се подиграваш толкова жестоко! Знам, че е мъртъв. Знам, че гробницата му е вече запечатана…

— Това беше само уловка за враговете му — възкликнах аз. — Танус е жив. Кълна ти се. Той те обича. И те чака.

— Ох, как ми се иска да ти повярвам! Но те познавам твърде добре. Сега ти лъжеш, за да ме успокоиш. Как не те е срам да ме измъчваш с такива измислици? Мразя те… — извика тя и се опита да се освободи от ръцете ми.

— Кълна ти се! Танус е жив.