Речният бог

Докато се чудех къде да се дяна, за да не отнеса някой случаен удар, не щеш ли с крайчеца на окото си улових нечие движение зад гърба си.

Шуфти беше разбрал, че изходът е затворен, и търсеше друг начин да се спаси. Докато останалите се сражаваха, той захвърли меча си и хукна към източния край на храма, минавайки покрай мен. Беше забелязал, че на стената зее голяма дупка, и ако се покатереше по купчината тухли, лесно можеше да се измъкне. С известни трудности Шуфти успя да се изкатери по тухлите и след малко щеше да прехвърли стената и да изчезне. Като че ли аз единствен бях свидетел на бягството му. Останалите бяха прекалено заети с пленниците, за да се оглеждат наоколо, а Танус стоеше с гръб към мен и даваше нарежданията си.

Почти без да се замисля, аз се наведох и грабнах някакъв камък. Щом Шуфти се оказа на стената, с всичка сила го метнах по него. Ударих го право в главата; той се свлече на колене, коварната купчина под него поддаде и вдигайки облак прах около себе си, разбойникът се изтърколи почти в безсъзнание в краката ми.

Скочих отгоре му, възседнах го и опрях ножа си до гърлото му. Той ме изгледа с единственото си око, но от удара погледът му мътнееше и той сякаш не разбираше какво точно става.

— Не мърдай! — наредих му аз.

Шалът и нанизът се бяха смъкнали от главата ми и косите ми свободно се спускаха до раменете. Както можеше да се очаква, разбойникът веднага ме разпозна. Бяхме се срещали често, но при съвсем други обстоятелства.

— Таита, евнухът! — промълви той. — Знае ли господарят Интеф с какво си се захванал?

— Скоро ще разбере — уверих го аз и го пронизах леко с острието, — но няма да си ти, който ще го осведоми за това.

Без да отмествам нито за миг ножа от гърлото му, извиках на двама от войниците да го отведат. Те го обърнаха, завързаха му ръцете и го завлачиха при останалите.

Танус ме беше видял как залавям едва ли не с голи ръце Шуфти и като запрескача убитите и ранените, се втурна към мен:

— Браво, Таита, добър удар! Не си забравил нищо от онова, на което съм те учил.

Въодушевен, той така ме потупа по гърба, че залитнах.

— Има още работа за теб. Четирима от нашите са убити, а поне една дузина са ранени.

— Ами лагера им? — попитах аз.

Той ме погледна неразбиращо.

— Какъв лагер?

— Тези хиляда Свраки не са изникнали като цветя из пясъците. Трябва някъде да са оставили добитъка и робите си. И предполагам, че не е много далеч. Не трябва да оставим никой да избяга и да съобщи в Карнак за днешната битка и за това, че си още жив.

— Ами да, разбира се, че си прав! Но как ще открием лагера?

Явно Танус още беше замаян от сражението и му беше трудно да разсъждава. Понякога се чудя какво ли би правил без мен.

— Много просто — отговорих му аз. — Като проследим откъде са дошли. Хиляда чифта крака все са оставили достатъчно широка следа, за да открием къде им е лагерът.

Лицето му се проясни и той извика Кратас при себе си:

— Вземи петдесет души със себе си. Таита ще ви заведе в лагера на разбойниците.

— Ами ранените — опитах се да му възразя. Вече се бях наситил на кръвопролития за деня, но Танус само махна с ръка.

— Ти най-добре ще се справиш със задачата. Ранените все ще те дочакат да се върнеш. Хората ми са издръжливи. Надали някой ще умре, докато те няма.

Да се открие лагерът на разбойниците, се оказа наистина лесна работа. Заедно с Кратас и петдесетте войници, които ни следваха, обиколих около града и зад хълмовете се натъкнах на широката следа, която бандитите бяха оставили. Поехме по нея и след малко повече от километър излязохме над малката долчинка, където бяха отседнали Свраките.

Успяхме да ги изненадаме. Разбойниците бяха оставили двадесетина души да пазят жените и добитъка. Кратас и хората му бързо се разправиха с пазачите и вече нямаше как да се застъпя за пленниците. Войниците помилваха само жените. Кратас ги остави да си поделят плячката.

Жените се оказаха далеч по-прилични на вид, отколкото предполагах. Имаше дори някои доста хубави. Като че ли никоя не се тревожеше особено за съдбата си и докато гвардейците хвърляха зарове за тях, повечето се смееха и шегуваха. Навярно да придружаваш Свраките при всеки техен поход из пустинята и да задоволяваш животинските им страсти те научава на всичко от живота и повече нищо не би могло да уплаши жените. Те бяха отвеждани от новите си господари зад прикритието на близките скали, където без излишен свян вдигаха полите.

Старата луна се сменя от новата, пролетта идва след зимата — нито една не заплака за покойния си съпруг. Напротив, изглеждаше, че сега, върху пясъците в пустинята, се създаваха далеч по-трайни и вълнуващи връзки.