Пробудена любов

Единствената му надежда бе, че не е търпяла дни наред адски мъчения, преди да премине в Небитието.

— Какво сторихте на жената? — изръмжа Зейдист на следващия убиец. Когато единственият отговор, който получи, бе: „Върви по дяволите!“, Зи захапа копелето в стил Майк Тайсън1.

Никой от братството не разбираше защо Зейдист изобщо го е грижа за изчезналата жена. Той бе известен с омразата си към жените… по дяволите, дори се страхуваха от него заради тази негова черта. Всички се питаха защо Бела има някакво значение за него. Но от друга страна, никой, дори Фюри, неговият близнак, не можеше да предвиди реакциите му.

Ехото от свирепите действия на Зи прорязваше тишината в усамотената гора. Дори Фюри чувстваше как се пропуква под такава настойчивост, но лесърите оставаха силни и не издаваха никаква информация.

— Не знам още колко ще издържа — каза той тихо.

Освен мисията на братството да защити расата на вампирите от лесърите, Зейдист бе единственото значимо нещо в живота му. Всеки ден Фюри спеше сам, ако въобще спеше. Храната не му доставяше особено удоволствие. За жени и дума не можеше да става, тъй като бе дал клетва за въздържание. И всяка секунда се тревожеше в какво ли ще се забърка Зейдист и кой ли ще пострада от това. Чувстваше се сякаш умира от хиляди прободни рани, докато кръвта му бавно изтича. Беше се превърнал в мишена за насъбралото се желание да убива на своя брат-близнак.

Облечената в ръкавица ръка на Ви го стисна за гърлото.

— Погледни ме, приятелю.

Фюри се подчини и трепна. Лявото око на брата — онова, около което бе татуировката — се разширяваше все повече и повече и накрая се превърна в черна бездна.

— Вишъс, не… Аз не…

По дяволите! В момента не искаше да чуе нищо относно бъдещето си. Не знаеше как би могъл да се справи с факта, че нещата могат единствено да се влошат.

— Снегът пада бавно тази вечер — каза Ви и погали с палец сънната му артерия.

Фюри премигна и го обзе странно спокойствие. Пулсът му се забави.

— Какво?

— Снегът… Пада толкова бавно.

— Да… Да, така е.

— А тази година падна много сняг, нали?

— Хм… да.

— Да… много сняг, а ще има и още. Тази вечер. Утре. Следващия месец. Пада, когато и където пожелае.

— Точно така — каза Фюри тихо. — Няма начин да го спреш.

— Не и ако не си самата земя. — Палецът спря движението си. — Братко мой, ти никак не ми приличаш на земята. Няма да го спреш. Никога.

Последваха серия от изпуквания и проблясвания на светлина, когато Зи пробождаше лесърите в гърдите и телата им се разпадаха. После се чуваше само съскането на радиатора на разбития автомобил и тежкото дишане на Зейдист.

Той се надигна от почернялата земя като привидение, кръвта на лесърите се стичаше по лицето и ръцете му. Около него се бе образувала аура на насилие, която караше сцената зад него да трепти.

— Ще сляза в града — каза и избърса острието на кинжала си в бедрото, — за да потърся още от тях.

Преди да излезе отново на лов за вампири, господин О. извади пълнителя на деветмилиметровия си „Смит & Уесън“ и надникна в цевта. Оръжието трябваше отдавна да бъде почистено, както и „Глок“-ът му. Имаше и други неща, които трябваше да свърши, но само пълен идиот не би се погрижил за пистолетите си. Оръжията на лесърите трябваше винаги да бъдат безупречно поддържани. Братството на черния кинжал не беше мишена, към която можеш да се отнесеш небрежно.

Прекоси центъра за въздействие и огледа масата за аутопсии, която използваха за работа. Постройката, в която имаше една-единствена стая, нямаше изолация и подова настилка, но поне вятърът не проникваше вътре, тъй като нямаше прозорци. Имаше легло и душ. Нямаше тоалетна и кухня, защото лесърите не се хранеха. Сградата бе построена само преди месец и половина и все още миришеше на прясно дърво. Усещаше се още и миризмата на керосин, който използваха за отопление.

Единствено рафтовете бяха напълно завършени и заемаха цяла стена с дължина от дванайсет метра, от пръстения под до таванските греди. Инструментите им бяха грижливо и спретнато подредени върху рафтовете: ножове, менгемета, клещи, чукове, електрически триони. Имаха всичко, което би могло да изтръгне викове от нечие гърло.

Сградата не беше предвидена само за мъчения. Служеше и за затвор на пленниците. Бе истинско предизвикателство да задържиш вампирите в плен, защото можеха да се дематериализират, ако успееха да се успокоят и концентрират. Стоманата им пречеше да извършат това, но клетка с решетки нямаше да предпази кръвопийците от слънчевата светлина, а не бе практично да се построи цяла стая от здрава стомана. Чудесна работа обаче вършеше канализационна тръба от гофриран метал, забита вертикално в земята. Или три такива, какъвто бе случаят.