При Пеещата вода

Карл Май При Пеещата вода

Heigh-day!1

Каква изненада, когато днес пред мизерния блокхаус на Джоб Холърз скочиха от конете съвсем неочаквано най-малкият му брат Ралф, уестманът, когото не беше виждал от години, и една млада красива лейди. Джоб се измъкна бързо, за да се обеси със сила на врата на Ралф. Този прие прегръдката и каза:

— Дай една целувка и на Емили, олд бой2! От две седмици тя е моя жена и единственото дете на Бент Харисън, притежателят на сребърната мина „Клиър Ривър“ (Чиста река). Разбрано?

Джоб остана на първо време безмълвен, но затова пък толкова по-високо възкликна после:

— Бент Харисън? Heavens!3 Единственото дете на една сребърна мина, която предната година донесе чисти двеста хиляди долара, твоя жена? А ти — един беден дявол! Милейди, sister-in-law4, това е една чудесна щуротия от ваша страна и аз ви казвам хиляди пъти „добре дошла“!

Той й залепи една шумна целувка, или по-точно едно млясване, по цъфтящата страна и отведе двамата във вътрешността на блокхауса, където бяха порядъчно „ръкостискани“ от неговата почтена жена и четирите му деца, преди да се настанят на старите трикраки столчета.

Следобедът премина в размяна на новини. Настана вечер. Огънят в огнището извиваше пламъци от дървета, на масата се мъдреше грамадна стомна с джинджифилова бира и едва сега Джоб си дойде на въпроса, който отдавна лепнеше на устните му: как неговият брат, бедният скаут, се бе добрал до една толкова богата жена. Ралф се размърда с достойнство, кимна любвеобилно на своята Емили, на което от нейна страна му бе отвърнато радушно, и отговори:

— Намирахме се там горе в планините Бигхорн, на едно място, наречено от индианците Кай-п’а, Пеещата вода. И това стана по следния начин.

Навярно знаете, че Йелоустоунският национален парк вече не е кръстосван само от дръзки ловци и трапери, а в последно време стана една често посещавана от пътешественици местност. Сегиз-тогиз можеш да ги срещнеш дори на цели компании, сред които се намират и лейди, проявили желание да се запознаят с чудесата на национален парк. Тези хора най-често си нямат понятие за опасността, която витае понякога над тях.

Индианците, принудени да отстъпят тази богата територия, мислят за отмъщение. Те се прокрадват край пътешествениците и горко на онзи, който попадне в ръцете им! И окото особено ги тегли към лейди, които отвличат и принуждават да станат техни скуоу, а това за една образована дама е по-лошо и от смъртта.

Бях се запилял към парка от прерията Бигхоул5, бях го пребродил във всички посоки и се бях натъкнал на следите на много отделни индианци. Те, изглежда, принадлежаха към някоя ловна дружина, разпръснала се кой знае по каква причина. Накрая стигнах до великолепното, изключително богато на риба езеро Йелоустоун, което много добре познавах. При последното си пребиваване там бях си стъкмил едно кану от кори, за да ловя риба, и когато напуснах района, го скрих добре. Сега го открих неповредено и веднага го вкарах в употреба. Отдалечих се на неколкостотин ярда от брега и метнах такъмите. Едва го бях сторил и вляво от мен избликна чудовищна маса вряла вода в продължение на може би пет минути и на височина двайсетина ярда. После исполинският фонтан се смъкна и мястото си стана гладко като преди. Това бе гейзерът Куотър аур6.

Трябва да знаете, че гейзерите на Националния парк се намират не само на земята, но са активни и под езерото и често изхвърлят своите кипящи фонтани високо над повърхността на водата на съвсем нови интервали. Който плава по езерото с кану, трябва да познава тези опасни места, иначе лесно може да бъде запокитен нагоре по гейзера и смъкнат после като попарен труп. Аз познавах гейзера Куотър аур и знаех, че неговите изблици следват на промеждутъци от точно петнайсет минути. Мислех, че съм сам в тази обширна територия. И представете си моето удивление, когато внезапно съгледах едно кану да се задава от отвъдния бряг с направление към мястото на гейзера. Освен гребена в него седяха двама мъже и една лейди. Те принадлежаха към една компания пътници, лагеруващи отсреща. Бяха видели избликването на гейзера и бързаха насам, за да наблюдават отблизо следващото изригване. Но не знаеха точно мястото, спряха тъкмо над подезерния кратер и ако останеха там, щяха да бъдат изгубени.