Полунощ

Елена се извърна отново към Деймън. Не бе докосвала дървото, което го бе пронизало — само след секунди то щеше да е единственото останало от Дървото в този свят. Не смееше да се надява, че у него още мъждука искрица живот, но детето искаше да говори с нея и тя щеше да удовлетвори желанието му или да умре, опитвайки се. Едва усещаше ръцете на Стефан, които я бяха обгърнали.

Отново се гмурна в дълбините на съзнанието на Деймън. Този път знаеше точно къде да отиде.

И там, като по чудо, все още беше детето, макар и явно измъчвано от непоносими болки. По страните му се стичаха сълзи, ала то се опитваше да сподави плача си. Устните му бяха изпохапани до кръв. Крилете й не бяха успели да унищожат дървесната мрежа, разпростряла се в него — тя вече бе свършила отровното си дело — и нищо не можеше да се направи.

— О, не, о, Господи! — Елена притегли детето в прегръдките си. Една сълза падна върху ръката й. Тя го залюля, едва съзнавайки какво мълвят устните й. — С какво мога да ти помогна?

— Ти си тук отново — отвърна момчето и в гласа му тя отгатна отговора. Това бе всичко, което искаше. Беше много скромно дете.

— Ще бъда тук… винаги. Винаги. Никога няма да те пусна.

Но уверенията й не постигнаха желания ефект. Момчето се задъха, опитвайки се да се усмихне, ала в същия миг бе разтърсено от мъчителен спазъм, а тялото му почти се изви в ръцете й.

И Елена осъзна, че превръща неизбежното в бавно, болезнено терзание.

— Ще те държа — поправи се тя, — докато пожелаеш да те пусна. Съгласен ли си?

Детето кимна. Гласът му пресекваше от болката.

— Ще ми… ще ми позволиш ли да затворя очи? Само… само за миг.

Елена знаеше, както навярно детето не знаеше, какво ще стане, ако му позволи да заспи. Но тя повече не можеше да издържа да го гледа как страда. Нищо вече не бе реално, за нея на света не съществуваше никой друг. Вече не я бе грижа, че ако му позволи това да стане по този начин, и тя ще го последва в смъртта.

— Може би… и двамата ще затворим очи — промълви с максимално спокоен глас. — Не задълго — не! Но… само за миг.

Продължи да люлее момчето в ръцете си. Все още долавяше едва забележим пулс на живот… не туптенето на сърце, но все пак пулсиране. Знаеше, че той още не е затворил очи; че все още се бори с мъките.

Заради нея. Не заради нещо друго. Единствено заради нея.

Приближи устни към ухото му и прошепна:

— Искаш ли заедно да затворим очи? Нека ги затворим… като преброя до три. Става ли?

Когато й отговори, в гласа му прозвуча такова силно облекчение и такава огромна любов.

— Да. Заедно. Аз съм готов. Вече можеш да броиш.

— Едно. — Нищо нямаше значение, само да го държи и да остане спокойна. — Две. И…

— Елена?

Тя се сепна. Казвало ли беше детето името й преди?

— Да, скъпи?

— Елена… аз… те обичам. Не само заради него. Аз също те обичам.

Тя зарови лице в косите му.

— И аз те обичам, мъничък мой. Ти винаги си го знаел, нали?

— Да — винаги.

— Да. Винаги си го знаел. И сега… ние ще затворим очи — за миг. Три.

Тя изчака, докато застина и последното най-леко движение, а главата му се отпусна назад. Очите му бяха затворени и сянката на страданието се бе стопила. Момчето изглеждаше… не умиротворено, а просто нежно — и добро. Елена съзираше в лицето му чертите и изражението на възмъжалия Деймън.

Но сега дори малкото тяло се изпаряваше от ръцете й. О, колко бе глупава. Забрави да затвори очите си заедно с него. Беше толкова замаяна, макар че Стефан бе спрял изтичането на кръв от шията й. Ако затвори очи… може би и тя ще изглежда също като него. Елена беше толкова доволна, че накрая си бе отишъл спокойно и кротко.

Може би мракът ще бъде милостив и към нея.

Сега всичко бе притихнало. Време беше да прибере играчките и да спусне завесите. Време да си ляга. Една последна прегръдка… и сега ръцете й бяха празни.

Нямаше какво повече да прави, нищо, с което да се бори. Беше сторила всичко, което бе по силите й. И поне накрая, детето не бе изплашено.

Време бе да угаси светлините. Време да затвори очи.

Мракът бе много милостив към нея и кротко я погълна.

40

Ала след безкрайно време в мек, нежен мрак, нещо изтръгна насила Елена и я поведе към светлината. Истинската светлина. Не ужасния зелен полумрак на Дървото. Виждаше я дори през затворените си клепачи, усещаше топлината й. Жълто слънце. Къде се намираше? Не можеше да си спомни.

А и не я е интересуваше. Нещо в нея й нашепваше, че нежният мрак е по-хубав. Но тогава си спомни едно име. Стефан.

Стефан беше…?

Стефан беше този, когото… този, когото тя обичаше. Ала той никога не разбра, че любовта не е една. Никога не разбра, че тя можеше да обича Деймън и това не променяше ни най-малко любовта й към него. Или че тази липса на разбиране беше толкова мъчителна и болезнена, че понякога се чувстваше като разкъсана на две различни личности.

Но сега, дори преди да отвори очи, тя осъзна, че пие. Пиеше кръвта на вампир и този вампир не беше Стефан. Имаше нещо необикновено в тази кръв. Беше по-гъста, пикантна и наситена.