Полунощ

Елена имаше чувството, че не е правила нищо през целия си живот, освен да върви под сенчестия балдахин от високи клони. Наоколо не беше студено, а хладно. Не беше тъмно, а цареше полумрак. Вместо постоянната пурпурна светлина от огромното червено слънце в първото Тъмно измерение, сега вървяха в постоянен здрач. Беше изнервящо постоянно да поглеждаш нагоре към небето и никога да не виждаш луната — или луните — или планетата — която навярно бе там горе. Освен безкрайното небе, нямаше нищо освен преплетени клони на дърветата, тежки и толкова сложно усукани, че сякаш заемаха цялото пространство отгоре.

Луда ли бе да мисли, че може би вървят по онази диамантено искряща луна, която се виждаше пред Входа на крепостта към Долния свят? Дали бе прекалено малка, за да има атмосфера? Или истинска гравитация? Беше забелязала, че тук се усеща по-лека и дори крачките на Бони изглеждаха доста дълги. Дали би могла? Напрегна мускулите на краката си, пусна ръката на Стефан и скочи.

Беше висок скок, но не я приближи до плетеницата от клони над нея. И не се приземи точно върху пръстите си. Краката й се подхлъзнаха по хилядолетната гнила шума и тя се озова на задните си части, пързаляйки се около метър, преди да забие пръсти и крака в рохкавата пръст и да спре.

— Елена! Добре ли си? — чу Бони и Стефан да крещят зад нея и нетърпеливото: Да не си полудяла? От Деймън.

— Опитвам се да разбера къде сме, като проверявам гравитацията — обясни тя, изправи се сама и изтърси листата от джинсите си. Чувстваше се унизена. Проклятие! Онези листа се бяха напъхали отзад под тениската й и дори под камизолата. Групата бе оставила по-голяма част от кожените си дрехи в Крепостния вход, където Сейдж щеше да ги пази, и Елена нямаше дори с какво да се преоблече. Беше глупава постъпка, ядосваше се сега на себе си. Засрамена, девойката се опита едновременно да върви и да изтръсква натрошените листа.

— Може ли само за секунда? — принуди се да извика накрая. — Момчета, бихте ли се обърнали? Бони, ще можеш ли да дойдеш и да ми помогнеш? — Приятелката й с радост се притече на помощ. Елена бе изненадана колко трудно махна гнилите листа, полепнали по гърба й.

Следващия път, когато ти е нужно научно мнение, първо попитай, изпрати й Деймън телепатично презрителния си коментар, а гласно рече:

— Бих казал, че гравитацията тук е около осемдесет процента от земната и може да се намираме на луна. Няма значение. Ако Сейдж не ни беше помогнал с компаса, никога не бихме могли да намерим ствола на дървото — поне не навреме.

— И не забравяйте — изтъкна Елена, — че никак не е сигурно, че звездната сфера се намира близо до дървото. Трябва да държим очите си отворени на четири!

— Но какво да търсим? — Някога Бони щеше да изрече това хленчейки. Сега само попита тихо.

— Ами… — Елена се извърна към Стефан. — Ще изглежда ярко, нали? На фона на този ужасен полумрак?

— На този ужасен зеленикав полумрак — съгласи се Стефан. — Би трябвало да изглежда като леко променяща се ярка светлина.

— Да го кажем така — заговори Деймън, докато вървеше грациозно заднешком и ги озари за секунда с някогашната си двеста и петдесетватова усмивка. — Ако не следваме указанията на Сейдж, никога няма да намерим дървото. Ако се опитаме да бродим наслуки в този свят, никога няма да открием нищо — включително и обратния път. И тогава не само Фелс Чърч, но и всички ние ще умрем, при това точно в този ред. Първо, ние двамата вампири, ще зарежем всякакво цивилизовано поведение, когато гладът…

— Стефан няма да го направи! — извика Елена.

— Ти си също толкова лош, като Шиничи с неговите „откровения“ за всички нас! — присъедини се Бони.

Деймън леко се усмихна.

— Ако бях също толкова лош като Шиничи, малко червено птиченце, ти вече щеше да си надупчена като празна кутия от сок — или аз щях да правя компания на Сейдж и да се наслаждавам на бутилка „Черна магия“…

— Виж, това е безсмислено — прекъсна го Стефан.

Деймън изобрази престорено съчувствие.

— Може би ти имаш… проблеми… в областта на кучешките зъби, но не и аз, малки братко. — Този път задържа усмивката си по-дълго, за да могат всички да видят острите му зъби.

Стефан не се поддаде на предизвикателството.

— И цялата тази разправия само ни задържа…

— Грешиш, малки братко. Някои от нас са усъвършенствали изкуството да говорят и вървят едновременно.

— Деймън, престани! Просто спри — рече Елена рязко, докато разтриваше горещото си чело със студените си пръсти.

Деймън сви рамене и продължи да върви заднешком.

— Ти трябва само да помолиш — промърмори, като натърти леко на първата дума.

Елена не отвърна нищо. Чувстваше, че изгаря от треска.

Не беше само вървенето в указаната посока. Често на пътя им се изпречваха огромни купчини от възлести корени, които трябваше да изкачват. Понякога се налагаше Стефан да вади брадвата от раницата си, за да изсича опори за краката.