Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Под подиума – море от бледо осветени лица – стояха знатните жители на Гетланд. Или по-скоро според Ярви мижавите и посредствените. Златните катарами на наметалата и ключовете на шиите блестяха, лицата, застинали в сервилни усмивки. Същите мъже и жени, които хлипаха жално при вдигането на погребалната могила на баща му и питаха ще имат ли отново крал като него. Със сигурност не виждаха такъв в тази саката подигравка, малкия му син.

Гордо изправена, току пред подиума, с Хюрик зад гърба си, стоеше майката на Ярви.

Той не виждаше лицето на Одем, но чу гласа на фалшивия крал да кънти в залата. Сдържан и кротък, както винаги. Търпелив като зимата – Ярви почувства ледени тръпки, когато го чу.

– Мога ли да попитам доблестната ни сестра, кога възнамерява да отпътува до Скекенхаус?

– При първа възможност, кралю мой – отвърна майката на Ярви. – Имам важни държавни дела, които...

– Сега аз нося ключа от хазната.

Ярви изви поглед към ръба на процепа и видя Изриун да седи от другата страна на Черния трон. Годеницата му. Да не забравяме – на брат му преди него. Наистина носеше ключа от хазната на шията си и както изглеждаше, не й тежеше толкова, колкото някога се бе опасявала.

– Аз ще се погрижа за това, Лейтлин.

Не звучеше като срамежливото малко момиче, което някога изрецитира обета си към него в същата тази зала. Спомни си блясъка в очите й, когато докосна Черния трон, и сега го видя отново, когато тя извърна поглед към седящия си на него баща.

Явно Ярви не беше единственият променил се след плаването до Амвенд.

– Погрижи се да е скоро – каза Одем.

– За да застанеш над всички ни като върховна кралица – добави майка Гундринг, повдигайки леко лъскавия си тъмен жезъл.

– Или коленича като писар на баба Вексен – отвърна троснато майка му.

Настъпи мълчание, после Одем заговори отново:

– Има и по-тежки съдби, сестро. Всеки изпълнява дълга си. Трябва да постъпим така, както е най-добре за Гетланд. Погрижи се.

– Кралю мой – насили през стиснати зъби майката на Ярви, докато се покланяше, и въпреки че толкова пъти беше мечтал за подобна гледка, виждайки я преклонила смирено глава, Ярви почувства изпепеляващ гняв.

– Сега ме оставете насаме с боговете – каза Одем и отпрати с ръка свитата около трона си.

Вратите се отвориха, знатните мъже и жени изразиха с поклон безкрайното си почитание към своя крал и се отправиха в колона навън. Майката на Ярви беше сред тях, с Хюрик зад гърба си, майка Гундринг вървеше най-отзад, а Изриун – след нея. На вратата тя спря, извърна се през рамо и се усмихна на баща си, точно както някога на Ярви.

Тътенът от затварянето на вратите отекна в залата и вътре се възцари пълна тишина. Одем се надигна с пъшкане от Черния трон, сякаш седенето на него му причиняваше неудобство. Обърна се и дъхът на Ярви секна.

Лицето на чичо му бе такова, както го помнеше. Мъжествено, с остри черти и сребърни нишки в брадата. Толкова наподобяващо лицето на баща му, само че с повече мекота и загриженост, които дори като негов син Ярви никога не получи от крал Утрик.

Омразата трябваше да нахлуе и да изтика назад всички страхове, да удави тормозещите го съмнения за това, че отскубването на Черния трон от пръстите на чичо му не си заслужава кръвта, която щеше да се пролее.

Вместо това, очи в очи с врага си, с убиеца на семейс­твото си, крадеца на трона си, Ярви бе предаден от собственото си сърце и от всички възможни чувства го завладя прилив на любов. Любов към единствения човек от семейството му, който някога се отнесе мило с него. Единственият, успял да го накара да се почувства като човек. Последвалото чувство в гърдите му беше на тъга от загубата на този човек и Ярви усети очите му да се наливат със сълзи. Притисна юмруци в студения камък и се намрази за слабостта си.

– Спри да ме гледаш!

Ярви се дръпна като попарен от процепа, но погледът на Одем беше насочен високо горе. Той тръгна бавно нас­трани и ударите от токовете на ботушите му отекнаха в сумрака.

– Изоставихте ли ме? – провикна се той. – Както аз изоставих вас?

Говореше на кехлибарените статуи в купола на тавана. Говореше на боговете и в острия му тон имаше всичко друго, но не и сдържаност. Свали металния обръч, който някога Ярви бе носил, и изкривил в гримаса лице, започна да търка следите, които беше оставил на челото му.

– Какво можех да направя? – прошепна толкова тихо, че Ярви едва го чу. – Всеки служи някому. Всичко има цена.

Ярви си припомни последните думи на Одем към него, остри като кинжали в спомените му.

„От теб щеше да излезе чудесен шут. Но нима дъщеря ми заслужава еднорък слабак за съпруг? Саката кукла на конци в ръката на майка си?“

И сега омразата заклокочи в гърдите му, изпепеляваща, вдъхваща увереност. Нима не даде клетва? Заради баща си? И майка си?

Заради себе си?