Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Навигаторът прекарваше по-голямата част от времето си върху пристройките на носа и кърмата. Взираше се в карти и инструменти, в слънцето или звездите, докато пресмяташе на пръсти. Сочеше някоя скала или вълна, облак или течение и крещеше нареждания. Когато „Южен вятър“ беше в открито море, можеше да се движи свободно из кораба, но стигнеха ли пристанище, първата работа на капитана беше да заключи веригата й за една желязна халка на пристройката на кърмата. Роб с нейните умения сигурно струваше повече от целия товар на кораба.

Понякога тя тръгваше безцеремонно през пейките, стъпваше по греблата, по главите на гребците дори, оправяше нещо по такелажа тук, пристягаше друго там, навеждаше се през борда и спускаше въже с навързани по него възли тежести накрая, за да провери дълбочината. Единствения път, когато Ярви я видя да се усмихва, беше, когато стоеше на върха на една от мачтите с разрошвана от вятъра къса коса и наблюдаваше брега през лъскавия си меден далекоглед. Изглеждаше така щастлива, както той някога, седнал край огнището на майка Гундринг.

В момента плаваха покрай бреговете на Тровенланд – обсадени от гневни вълни, сиви скали, облизвани от морето сиви чакълести плажове, сиви градове със стражи в сиви ризници, които следяха с мрачни погледи от кейовете преминаващите кораби.

– Домът ми беше наблизо – каза Рълф, докато една облачна сутрин изкарваха греблата. Ръмеше и всичко беше покрито със ситни капчици вода. – На два дни път здрава езда във вътрешността. Имах добра ферма и къща с каменен комин. Добра жена, която ми роди двама добри синове.

– И как свърши тук? – попита Ярви, чоплейки кожените ремъци на изранената си лява китка.

– Бях боец – стрелец с лък, биех се с меч. През летните месеци участвах в набези по брега. – Той се почеса по масивната челюст, по която вече беше набола сива брада. Брадата му сякаш избиваше само час след бръснене. – Една дузина сезони служех при капитан на име Халстам, сговорчив добряк. Бях кормчия на кораба му и заедно с Хопки Кривите пръсти и Дженър Синия в продължение на няколко сезона си докарвахме добри пари от набезите. Достатъчно, че да изкарам цяла зима с крака пред огъня и добър ейл в чашата.

– Аз и пиенето не се спогаждаме, но ми звучи като щастлив живот – каза Джоуд, загледан в далечината. И в своето щастливо минало може би.

– Боговете обаче обичат да се присмиват на щастливеца. – Рълф се изхрачи шумно и запрати плюнката през борда. – Една зима, явно подпийнал повечко, Халстам падна от коня си и умря. Корабът му премина в ръцете на най-големия му син, Халмстам Младия, който беше съвсем друг тип човек – високомерен, много перчене и малко мозък в главата.

– Понякога баща и син не си приличат – промърмори Ярви.

– Хем знаех, че не е добра идея, но приех да съм му кормчия. Не бяха минали и две седмици откакто отплавахме, когато не послуша съвета ми и нападна прекалено добре въоръжен търговски кораб. В този ден Хопки, Дженър и повечето от останалите минаха през Последната врата. Аз бях сред малцината пленени и продадени в робство. Това беше преди две лета. Оттогава тегля греблото.

– Горчив край – каза Ярви.

– Много сладки истории свършват с такъв – обади се Джоуд.

Рълф вдигна рамене:

– Нямам право да се оплаквам. В моите плавания сигурно сме пленили и продали в робство поне двеста инглингци. И с радост прибирахме печалбата. – Възрастният воин потърка груби длани в дървото на греблото. – Хората казват, че каквото посееш, това ще жънеш, и май е самата истина.

– Значи не би избягал, ако можеше, така ли? – про­мърмори Ярви, като преди това хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Триг не може да ги чуе.

Джоуд изсумтя шумно.

– В селото, в което живеех, има кладенец. От него блика най-сладката вода на света. – Той притвори очи и облиза устни, все едно я преглъщаше. – Бих дал всичко, за да пия отново от този кладенец. – Разпери длани. – Но какво да дам, нямам нищо. Пък и виж последния, който опита да избяга. – Той кимна към търкача на палубата, чието дървено трупче не спираше да жули по цял ден напред-назад, напред-назад, а тежката му верига подрънкваше всеки път, когато пролазваше на изранените си колене.

– Каква е неговата история? – попита Ярви.

– Не знам името му. Нищо, така го наричаме. Когато ме доведоха на „Южен вятър“, и той теглеше гребло. Една нощ край бреговете на Гетланд се опита да избяга. Освободил се някак от веригата и откраднал нож за ядене. Уби трима надзиратели, а на четвъртия така преряза коляното, че онзи повече не проходи. И остави този белег на бузата на капитана, преди тя и Триг да успеят да го спрат.

Ярви примига с недоумение към немощния търкач:

– Всичко това само с нож?

– При това не голям. Триг искаше да го обеси на мачтата, но Шадикшарам реши да го остави жив за назидание на останалите.

– Милостта й е голям недостатък – обади се Рълф и се подсмихна горчиво.