Петдесет нюанса сиво

От: Крисчън Грей

Относно: Извинявай! Успокоих сърбящата ръка

Дата: 3 юни 2011, 10:08

До: Анастейжа Стийл

Липсваш ми. И ти, и многознайната ти уста. Искам те жива и здрава у дома.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

От: Анастейжа Стийл

Относно: Извинението е прието

Дата: 3 юни 2011, 13:10

До: Крисчън Грей

Затварят вратите. Няма да чуеш дори едно „бип" от мен. Особено с тази твоя старческа глухота.

До после.

Ана

Изключих блакберито. Не можех да се отърва от безпокойството. Нещо ставаше с Крисчън. Може би „ситуацията" бе излязла извън контрол. Облегнах се и погледнах нагоре към всичките си торби и багажи. С помощта на майка ми бях успяла да избера малък подарък за Крисчън, за да му благодаря за билета в първа класа и за безмоторния полет. Усмихнах се при спомена за полета. Това беше нещо съвсем различно. Още не знаех дали да му дам подаръка. Можеше да му се види детински. И ако го заварех в някое от онези негови настроения, може би нямаше да му го дам. Очаквах кацането със смесени чувства нетърпение и притеснение. И докато прехвърлях през ума си всички възможни сценарии за възникналата „ситуация", забелязах, че седалката до мен е празна. Мина ми през ум, че Крисчън може да е купил и това място, за да не сяда никой до мен, за да не говоря с никого, но веднага отхвърлих идеята. Никой не може да е толкова ревнив и да иска да контролира живота ти чак до такава степен. Не, той не беше чак такъв. Затворих очи. Самолетът бавно се отправяше към пистата за излитане.

Тейлър ме чакаше. Държеше табелка „Г-ца Стийл". Честно! Все едно не ме бе виждал никога! Но ми стана мило да го видя.

- Здравей, Тейлър!

- Здравейте, госпожице Стийл поздрави ме той съвсем официално, но видях нещо като усмивка в кафявите му очи и острият му поглед омекна. Изглеждаше безупречен както винаги хубаво черно сако, бяла риза и черна вратовръзка.

- Тейлър, знаеш как изглеждам, не ти е нужна табела и наистина бих искала да ми казваш Ана.

- Здравейте, Ана. Мога ли да взема багажа ви?

- Не, мисля, че ще се справя. Благодаря.

Със сигурност не очакваше такъв отговор. Реших да му го върна и минах на „вие":

- Но... но... ако ще се чувствате по-добре, ако носите багажа ми, вземете го.

Той сграбчи сака ми и новия ми куфар на колелца за дрехите, които ми беше купила мама.

- Насам, мадам.

Въздъхнах. Беше толкова вежлив. И тогава се сетих как този мъж бе ходил да ми купува бельо. Трябваше да изтрия спомена за това. Всъщност той беше единственият мъж, който някога ми беше купувал бельо. Дори Рей не би могъл да издържи на такова свирепо изпитание. Вървяхме мълчешком към черното ауди SUV. Тейлър ми отвори вратата, аз се качих и се зачудих дали тази къса пола е подходяща за случая. В Джорджия вървеше, но тук се чувствах като чисто гола. Тейлър сложи чантите в багажника и тръгнахме към „Ескала".

Пътувахме бавно. Беше пиков час. Тейлър гледаше право напред. Саможив би било най-слабото определение за него.

Не можех да издържа мълчанието.

- Как е Крисчън, Тейлър?

- Господин Грей е ужасно зает, госпожице Стийл.

О, вероятно със „ситуацията". Чувствах се като златотърсач, попаднал на златна нишка.

- Ужасно зает?

- Да, госпожице Стийл.

И толкова. Погледна ме в огледалото за обратно виждане и очите ни се срещнаха, но не каза нищо повече. Господи! На този бе по-трудно да му се отвори устата, отколкото на самия Маниак по контрола.

- Той добре ли е?

- Предполагам, госпожице.

- По-добре ли се чувстваш, когато се обръщаш към мен с „госпожице Стийл"?

- Да, мадам.

- О, добре тогава.

Е, това беше краят на нашия... разговор. Продължихме в пълно мълчание. Сетих се, когато ми каза, че Крисчън бил като „дявол на колела". Очевидно се бе изпуснал, да си позволи такава фриволност. Не беше нормално. Може би се чувстваше притеснен от това, което бе казал. Може би това го караше да се чувства нелоялен. Тишината започна да ме задушава.

- Ще пуснеш ли някаква музика, ако обичаш?

- Разбира се, госпожице Стийл. Какво ви се слуша?

- Нещо успокоително, ако може.

Видях на устните му лека усмивка и очите ни пак се срещнаха в огледалото.

- Разбира се, госпожице Стийл.

Натисна няколко копчета върху волана и нежните звучи на Канона на Пахелбел запълниха тишината. О, да... точно от това имах нужда.

- Благодаря казах и се облегнах. Колата продължи да се движи бавно, но сигурно по магистрала 5 към Сиатъл.

След двайсет и пет минути той ме остави пред огромния вход на „Ескала".

- Качвайте се, мадам каза, докато ми отваряше вратата. Аз ще кача багажа.

Гледаше ме меко, нежно, като мой... чичо.

„Ха! Страхотна идея! Чичо Тейлър!"

- Благодаря, че ме посрещна.