— Всички го изпуснахме — каза Клайн. — Не се обвинявай за това. Най-важното сега е да намерим вируса. Приют едно работи върху предположението, че се намира някъде в границите на окръг Колумбия. Който и да е взел вируса, не би го транспортирал на излишно дълго разстояние. Освен това от Лондон Трилор би могъл да хване директен полет докъдето пожелае — Чикаго, Маями, Лос Анджелес. Той е избрал Вашингтон по някаква причина. Смятаме, че там е бил подготвен склад.
— Все още ли искате да участвам в полета на совалката?
— Задължително. Но докато не излетиш, не привличай вниманието към себе си. Ако забележиш нещо подозрително, обади ми се незабавно — той направи пауза. — И ако нямаме друга възможност да разговаряме, желая ти късмет и да се върнеш жива и здрава.
Клайн прекъсна връзката и Мегън се втренчи в телефона. Много се изкушаваше да попита дали Джон Смит работи за Приют едно и дали това е била причината за неговата потайност. И той като нея нямаше ангажименти, поддържаше малко контакти и се беше доказвал като специалист в кризисни ситуации. Мегън си припомни деня, в който при едно от кратките й пътувания из страната Клайн се появи и спокойно й предложи да я направи член на специална, уникална организация, която да й даде усещане за цел и посока в живота. Спомни си как й каза, че най-вероятно никога няма да срещне друг член на Приют едно, че работата й до голяма степен ще бъде свързана с контактите в цял свят, които е изградила, с мъжете и жените, към които може да се обръща за информация, услуги, убежище.
„Клайн никога не би ми казал… Както и Джон, ако е член на групата.“
Докато правеше последна проверка на багажа си, Мегън се замисли за онова, което и Клайн, и Джон й бяха пожелали: да се върне жива и здрава. Но ако Клайн не откриеше вируса на едрата шарка, щеше ли да има тя къде да се върне?
Службата за сигурност на НАСА заемаше североизточния край на втория етаж на административната сграда. Смит подаде картата си на служител на Пентагона и зачака дежурният офицер да я провери на компютъра.
— Къде е командващият ви офицер? — попита Смит.
— Сър, съжалявам, но сега има почивка между смените. Полковник Брюстър излезе от сградата; полковник Рийвс закъснява поради… ъъъ, лични причини.
— Не мога да го чакам. Пуснете ме.
— Но, сър…
— Лейтенант, какво пише на разрешителното ми?
— „Достъп до секретна информация за космически изследвания“, сър.
— Което означава, че мога да прегледам всичко в тази сграда, до последния доклад за физическа подготовка. Прав ли съм?
— Да, сър.
— Сега, след като изяснихме това, ето какво правим: изпълнявате всички стандартни процедури и ме пускате да вляза. Няма да споменавате за пристигането ми пред никого освен пред полковник Рийвс, с когото ще говорите на четири очи. Ако полковник Рийвс пожелае да разговаря с мен, кажете му, че ще бъда в архива.
— Да, сър. Има ли нещо, което служителите на архива могат да направят за вас?
— Просто им кажете да не ми обръщат внимание. А сега да вървим, лейтенант.
След като премина през бронираните врати, Смит реши, че самонадеяното му поведение е постигнало желания ефект: подчиненият се държеше почтително, а полковник Рийвс, който имаше същия чин като неговия, щеше да демонстрира отегчение и любопитство, но щеше да бъде и предпазлив. Имаше основателна причина Рийвс да не разпитва за Смит.
Технически погледнато, НАСА е цивилна организация. Но в началото на седемдесетте години, когато агенцията най-накрая решава от какъв вид совалка се нуждае и как да я изстреля, става ясно, че няма друга алтернатива, освен да се обърне за помощ към ВВС. Сключена е сделка с дявола: в замяна на това, че Пентагонът ще обяви совалката за „основна военна необходимост“, НАСА ще се използва за изстрелването на ракетите „Атлас“ и „Титан“ на ВВС, но ще бъде отпуснат доста щедър бюджет. Другата страна на медала беше, че агенцията трябваше да се съобразява с капризите и намесата на Пентагона. Полковник Рийвс заемаше висок пост в йерархията на НАСА, но онези, които влизаха с разрешителни от Пентагона, бяха истинските господари.
Смит тръгна след лейтенанта по лабиринт от коридори, които свършиха пред огнеупорна врата. След като набра кодовете, офицерът дръпна вратата и отстъпи встрани, за да направи път на Смит. Стаята бе най-малко с десет градуса по-прохладна от останалите на етажа. Вътре цареше нетърпим шум от десетте най-бързи компютри, произвеждани някога, свързани към сървъри за съхраняване на данни, и персонални компютри, разположени на индивидуални бюра.
Смит усети върху себе си погледите на служителите в архива, но любопитството им не трая дълго. Той последва офицера до едно бюро, което стоеше встрани от другите.
— Това е бюрото на полковник Рийвс — обясни дежурният офицер. — Сигурен съм, че няма да има нищо против, ако го използвате.
— Благодаря ви, лейтенант. Не вярвам да се бавя много — естествено, ако не ме безпокоят.
— Разбрано, сър — той подаде на Смит мобилен телефон. — Когато свършите, само наберете три-нула-девет, сър. Ще дойда да ви взема.