Той влетя през друг авариен вход и се озова във втора зала за насочване на пътниците, пълна с тълпи от хора, които чакаха да се качат. Обърна се и видя гърбовете на онези, които току-що бяха слезли от автобуса. Огледа морето от лица пред себе си. Трилор не можеше да се е измъкнал. Не и толкова бързо.
Тогава го забеляза. Отначало само му се мярна голо теме. Но със сигурност беше Трилор. Беше вече зад плъзгащите се стъклени врати, които водеха навън към улицата, където чакаха таксита, лимузини и лични автомобили.
Смит се втурна напред и мина през вратите навреме, за да види как Трилор се качва в черен линкълн със затъмнени прозорци.
— Трилор!
Той се устреми към него и видя ужаса в жабешките му очи, забеляза как притисна чантата към гърдите си.
Трилор скочи в колата и тресна вратата. Смит стигна до линкълна и сграбчи дръжката на вратата. В този момент големият автомобил рязко се отлепи от бордюра и го запрати на тротоара. Смит падна на рамото си и се търкулна по инерция. Когато се изправи на крака, черният линкълн вече се бе влял в уличното движение.
Двама полицаи от летището дотичаха и го сграбчиха за ръцете. Наложи му се да изгуби тридесет безценни секунди, за да се идентифицира. Накрая успя да се свърже с Клайн по телефона.
— Запомни ли регистрационния номер? — попита Клайн, след като Смит му съобщи за колата.
— Не. Запомних само последните три цифри. Имаше оранжева лепенка в долния ляв ъгъл. Сър, линкълнът е регистриран на името на американска правителствена агенция.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
— Къде отиваме?
Преградата от силно затъмнено стъкло между шофьора и задните седалки не позволяваше на Адам Трилор да види човека зад волана. Гласът му прозвуча дрезгаво от невидимите тонколони:
— Няма защо да се тревожите, доктор Трилор. Всичко е уредено. Моля ви, разположете се удобно и се насладете на пътуването. Няма да разговаряме повече, докато не пристигнем.
Очите на Трилор се стрелнаха към заключалките на вратите. Той натисна копчето, за да ги вдигне, но напразно.
„Какво става тук?“
Колкото и да се мъчеше да запази спокойствие, Трилор не можеше да пропъди от съзнанието си лицето на Смит: в самолета, пред митническото гише и после, когато го забеляза и по погледа му пролича, че го е разпознал. Беше истинско чудо, че автобусът бе потеглил, преди Смит да успее да се качи. Но това не го беше спряло. Приличаше на подивяла хрътка, която за нищо няма да се откаже от преследването. Трилор го забеляза на главния терминал, само секунди преди да мине през плъзгащите се врати. Но дори след това Смит замалко да го хване. Трилор си припомни как преследвачът му беше стиснал дръжката на вратата и отчаяно се мъчеше да я отвори.
„Сега съм в безопасност — помисли си той, като полагаше усилия да се успокои. — Колата ме чакаше, както се бяхме уговорили. Там, където отивам, Смит няма да ме намери.“
Размишленията го накараха да се почувства малко по-уютно, но в главата му се надигаха въпроси: Защо Смит го гонеше? Дали беше заподозрял, че Трилор носи вируса? Дали знаеше със сигурност?
Невъзможно!
Трилор добре познаваше процедурите, които следваха при подаването на сигнал за биологическа заплаха. Ако Смит имаше и най-малка представа, че Трилор е куриерът, никога не би го оставил да се измъкне от летището, без да бъде арестуван.
Тогава защо го гонеше? Какво беше насочило Смит към него?
Трилор се настани по-удобно на меката кожена седалка и се загледа в пейзажа отвън, който приличаше на нощен. Колата се движеше бързо по магистралата, която водеше от индустриалната зона около „Дълес“ към центъра на града. Шофьорът като че ли не се притесняваше, че могат да го спрат за превишена скорост.
Трилор също не се безпокоеше за това. Колкото по-бързо пристигнеха, толкова по-скоро щеше да получи отговори на въпросите си.
Новината за измъкването на Адам Трилор не се хареса на Натаниъл Клайн.
— Знам, че си направил всичко възможно, Джон — каза той по секретната телефонна линия. — Но сега трябва да търсим и Берия, и Трилор.
Смит стоеше превит надве до една колона пред главния терминал.
— Разбирам, сър. Но с Трилор имаме проблем. Регистрационните номера на колата, която го откара, са на правителството.
— Докато говорим, ги проверявам — отговори Клайн. — Не разбирам само защо е заключил вратите на автомобила.
— Защото е виновен, сър — хладнокръвно отбеляза Смит. — Няма причина Трилор да ме отбягва. Явно беше, че ме е запомнил след срещата ни в Хюстън. Тогава защо да бяга от мен? От какво има да се страхува? — той направи пауза. — И защо толкова бързаше? Дори не си прибра багажа.
— Но ти каза, че е имал ръчна чанта.
— И я стискаше така, сякаш беше пълна със скъпоценни камъни.
— Почакай малко — каза Клайн. — Излиза информация за регистрационните номера.
Смит чу звук на принтер, след това шефът му се върна на телефона.
— Колата, която е чакала Трилор, е регистрирана на НАСА.
Смит остана като вцепенен.
— Добре. Трилор е достатъчно важна фигура там, за да го посрещат с кола и шофьор. Но това все още не дава отговор на въпроса защо му е трябвало да бяга.