Пактът „Касандра“

След като напусна пределите на Вашингтон, Натаниъл Клайн продължи пътя си по U.S.15, докато пристигна в Търмонт, Мериленд. Там пое по шосе 77, подмина Хейгърстаун и продължи по Хънтинг Крийк до Центъра за посетители на Катоктин Маунтийн Парк. Заобиколи къщата на горския пазач и сви по двулентовия асфалтов път. Стигна до табела, на която пишеше:

Сякаш за да подсили ефекта от надписа, зад гърба на Клайн изтрополи военен камион, задмина го и му препречи пътя.

Клайн спря своя „Буик“ без регистрационни номера, свали прозореца и подаде картата си за самоличност. Офицерът, който беше предупреден за пристигането му, разгледа картата. Удовлетворен от проверката, той каза на Клайн, че може да продължи. Веднага щом потегли, телефонът в колата му звънна.

— Клайн на телефона.

— Обажда се Киров от Москва. Как сте, господине?

„По всичко личи, че съм по-добре от теб.“

Но каза само:

— Добре съм, генерале.

— Имам информация.

Последва кратко колебание, сякаш руснакът се мъчеше да намери подходящите думи. Накрая заговори припряно:

— Берия е стигнал до Санкт Петербург, точно както предполагахте. Честно казано, не мога да проумея как е станало това.

— Сигурен ли сте? — попита Клайн.

— Напълно. На един от постовете по магистралата Москва — Санкт Петербург е бил спрян шофьор на автобус. Показали са му снимка на Берия и той го е разпознал.

— На какво разстояние от Санкт Петербург е този пост?

— Тук извадихме малко късмет: само на един час път. Незабавно мобилизирах ресурсите си в града, като се съсредоточих върху летището. До този момент не е излетял нито един американски самолет.

Клайн задиша по-леко. Накъдето и да бе тръгнал Берия, не беше за насам.

— Но има един полет на Финландските авиолинии, който е излетял преди почти десет часа — каза Киров. — На борда му е имало американска туристическа група.

Клайн затвори очи.

— И какво?

— Служителят от имиграционните власти си спомни, че екскурзоводът на групата му предал купчина паспорти. Отнело му време да ги прегледа. Едно от имената привлякло вниманието му, защото било руско име в американски паспорт. Иван Берия сега се нарича Джон Стрелников. Ако финландският самолет се движи по разписание, ще кацне на „Дълес“ след петнадесет минути.

Клайн погледна през прозореца и видя постройките в далечината.

— Генерале, трябва да прекъсна разговора. Ще ви се обадя.

— Разбирам. Господ да ви дава криле, господине.

Клайн подкара колата покрай живописните вили и накрая забеляза най-голямата. Пред нея се виждаше малко езерце. Наближи и спря. Слезе от колата и се затича към предната врата. Натаниъл Клайн бе пристигнал в Аспен, президентската вила в Кемп Дейвид.

Построен през 1938 година като място за почивка на Франклин Делано Рузвелт, районът, известен като Кемп Дейвид, бе наречен Образцова почивна зона Катоктин, която се ползваше от федералните служители и техните семейства. Това бяха сто двадесет и пет акра земя, заобиколена от ограда и обрасла с гъста гора, в която растяха дъбове, хикори, трепетлики и ясени. Вилите за гости — използвани от чуждестранни дипломати, приятели и роднини на президента и други посетители — бяха разположени на разстояние едни от други. С Аспен ги свързваше лабиринт от тесни пътеки.

Клайн забеляза между дърветата „Марин Едно“ — президентския хеликоптер. При сегашните обстоятелства се радваше, че пътят от тук до Вашингтон е само тридесет минути.

Вратата му отвори агент на тайните служби. Клайн влезе в малко фоайе с борова ламперия. Втори агент го придружи през уютната всекидневна до удобната просторна стая, която служеше на президента за кабинет.

Президентът Самюъл Адам Кастила седеше зад бюро от борова дървесина и преглеждаше документи. Облечен в дънкова риза и плетена вълнена жилетка, бившият губернатор на Ню Мексико стана и подаде на Клайн едрата си груба ръка. Тъмносивите очи зад очилата го изгледаха изпитателно.

— Обикновено казвам, че се радвам да те видя, Нейт — каза президентът. — Но след като спомена, че е спешно…

— Съжалявам, че ви обезпокоих, господин президент, но работата не търпи отлагане.

— Има ли отношение към онова, за което говорихме в Хюстън?

— Боя се, че да.

Президентът кимна към един от диваните.

— Разкажи ми.

Пет минути по-късно Кастила знаеше дори повече, отколкото би му се искало.

— Какво ще препоръчаш, Нейт? — тихо попита той.

— Да организираме „ОГНЕНА СТЕНА“ — отсече Клайн. — Никой от пътниците не бива да напуска терминала.