Пактът „Касандра“

— Казвам се Барнс. Аз съм пазачът. Ако ми кажете при кого идвате, бих могъл да ви спестя излишното лутане.

— София Ръсел.

— Ръсел ли казахте? Нищо не ми говори. Чакайте да проверя. Няма да отнеме повече от минута.

— Не си правете труда. Мога да се оправя и сам.

— Все пак ще трябва да ви запиша в книгата за посетителите.

Мъжът разтвори чадъра.

— Джон Смит. Доктор Джон Смит. Знам къде да я открия. Благодаря ви.

На пазача му се стори, че гласът на мъжа потрепери. Вдигна ръка, за да му махне, но посетителят вече се отдалечаваше с големи и отмерени крачки, като войник, докато накрая потъна в сивата пелена на дъжда.

Пазачът продължи да гледа след него. Ледени тръпки пробягаха по гръбначния му стълб и той потрепери. Прибра се в бараката до входа, затвори вратата и здраво я заключи.

Взе книгата за посетителите от бюрото си, отвори я на днешна дата и записа името на посетителя и часа на пристигане. После му хрумна да отгърне на края на книгата, където имаше списък на погребаните по азбучен ред.

Ръсел… София Ръсел. Ето я: ред 17, гроб 12. Погребана… точно преди една година! Сред тримата опечалени, подписали се в регистъра, беше и Джон Смит, лекар.

Но защо не беше донесъл цветя?

* * *

Докато вървеше по пътя през Айви Хил, Смит беше благодарен на дъжда. Беше като покривало, метнато върху спомените, които все още със същата сила го пронизваха и изгаряха — спомени, които неизменно го бяха съпътствали през цялата изминала година, които шепнешком му напомняха за себе си денем и нощем, присмиваха се на сълзите му, подтикваха го отново и отново да съживява в съзнанието си онзи ужасен миг.

Той оглежда бездушната бяла стая в болницата на Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати /ИМИИЗАСАЩ/ във Фредерик, Мериленд. Вижда как София, неговата любима, бъдещата му съпруга, мъчително се задъхва под кислородната маска. Той стои само на сантиметри от нея и не може да й помогне. Крещи на медицинския персонал, виковете му отекват в стените и се връщат обратно към него, за да му се присмеят. Лекарите не знаят какво й е. И те са безпомощни.

Изведнъж от гърдите й се изтръгва вик — писък, който Смит и сега чува в кошмарите си и всеки път се моли да е за последно. Гръбнакът й, извит като лък, се огъва в неописуем ъгъл; потта се лее от нея, сякаш се мъчи да пречисти тялото й от отровата. Лицето й е пламнало от треска. За миг застива неподвижно. После изведнъж се отпуска. От носа и устата й бликва кръв. От дълбините на гръкляна й се изтръгва предсмъртен хрип, следва лека въздишка, сякаш душата й, най-сетне свободна, напуска измъчения си затвор…

Смит потрепери и бързо се огледа. Не беше забелязал, че е спрял на едно място. Дъждът продължаваше да барабани по чадъра, но като че ли беше забавил ритъма си. Стори му се, че може да чуе удара на всяка капка върху найлона.

Не знаеше откога стои неподвижно, като изоставена, забравена от всички статуя. Не разбра и какво го накара най-накрая да тръгне. Не помнеше кога се е озовал на пътеката, която водеше към гроба й, нито как е стигнал до него.

Смит се наведе и прокара пръсти по гладката повърхност на гранитната плоча.

— Знам, че трябваше да идвам по-често — прошепна той. — Но все не намирах сили да го направя. Мислех, че ако дойда тук, ще трябва да призная, че съм те изгубил завинаги. Не можех да го сторя… досега. „Проектът Хадес“ — така нарекоха онова ужасно нещо, което те отне от мен. Ти никога не си виждала лицата на хората, замесени в него; Бог ти спести това. Но искам да знаеш, че платиха за престъпленията си. Търсех отмъщение и вярвах, че така ще намеря покой. Но не го открих. Месеци наред се питах как да стигна този покой; отговорът всеки път беше един и същ.

От джоба на сакото си Смит извади малка кутийка за бижута. Отвори я и се загледа в шесткаратовия диамант в платинена обкова, който бе купил във „Ван Клееф & Арпел’с“ в Лондон — венчалния пръстен, купен за жената, която щеше да стане негова съпруга.

Смит приклекна и зарови пръстена в меката земя до самия надгробен камък.

— Обичам те, София. Винаги ще те обичам. Душата ти е светлината на моя живот. Но вече е време да продължа напред. Не знам накъде ще поема, нито как ще стигна дотам. Но трябва да вървя.

Допря пръсти до устните си, после докосна хладния камък.

— Нека Бог те благослови и винаги бди над теб.

Взе чадъра, отстъпи и се загледа в плочата, сякаш искаше завинаги да запечата картината в паметта си. После чу тихи стъпки зад гърба си и рязко се обърна.

Там стоеше жена с черен чадър, около тридесет и пет годишна, висока, с ослепителна червена коса, подстригана на венец. Носът и високите й скули бяха обсипани с лунички. Щом видя Смит, морскозелените й очи се разшириха.

— Джон? Джон Смит?

— Мегън…?

Мегън Олсън бързо се приближи, хвана ръката му и я стисна.

— Ти ли си? Боже мой, мина…

— Доста време.

Мегън погледна зад него, към гроба на София.

— Толкова съжалявам, Джон! Не знаех, че ще има някой тук. Не исках да те безпокоя.

— Няма нищо. Вече свърших онова, за което бях дошъл.