Отвличане в пустинята

Звънът на благородния метал имаше при моя приятел същата сила като неговата болка. След няколко мига оповестеният мъж влезе с горда, достолепна поза.

— Салам алейкум! — поздрави, без да наведе и с един цол глава.

Беше волен син на пустинята и идваше при един гяур, правоверен при един юдеин.

— Мир на теб! Как е името ти и какво искаш от мен?

— Името ми е страшно като това на нел тимзах, крокодила, а какво искам, ще чуеш, Манасе бен Арахаб!

Изговори го с твърд, дълбок глас. И макар да бе спуснал края на чалмата си като лишам8, забелязах все пак, че тъмните му очи претърсват с остър поглед помещението.

— Ти имаш една дъщеря, нали? — продължи с въпрос.

— Една дъщеря! Познаваш ли я… виждал си я… знаеш за нея, по която разпратих всичките си хора? — извика Манасе, докато се надигаше с напрегната физиономия.

— Нито твоите слуги, нито беят с неговите войници, при когото си ходил, ще я намерят, та и нито дори пашата от Триполи. Всички шеятин9 да разпратиш, пак ще е напразно, защото… тя е при мен!

— При теб? — Манасе скочи напълно и пристъпи към него. — Как си се добрал до нея и как се казваш?

— Моето име ти е известно. Аз съм Кофла ага.

— Кофла ага!

С този възклик на ужас. Манасе слезе на мястото си, а и аз бях във висока степен изумен. Кофла ага, Господаря на керваните, биваше наричан прочутият с мрачната си слава и вдъхващ страх предводител на един гум10.

Той се появяваше ту тук, ту там и нападаше и унищожаваше керваните, така че ни за човек, ни за животно някога нещо се чуваше. Всеки търговски керван, който не бе придружаван от многоброен военен ескорт, ставаше жертва на разбойниците и нито гневните заповеди на пашата, нито усилията на бея можеха да сложат край на техните безчинства. Сега опасният и дързък мъж стоеше пред нас и заявяваше, че Рахил се намира в негова власт.

Сигурно я беше отвлякъл за откуп, защото Бен Архаб беше известен като много богат човек.

— Да, Кофла ага! — повтори с горд тон.

— Аллах керим! Какво прави тя при теб?

— Искаш ли да я имаш отново?

— Да, да… колкото е възможно по-скоро… сега, веднага! Ти си я намерил. Искаш да я върнеш… Хамдуллиллах, ти си един честен мъж!

— Помогни му, о, Аллах, той се е чалнал! — подигра се разбойникът. — Ти ще я имаш, здрава и читава, веднага щом заплатиш десет кесии злато.

— Да заплатя? — подскочи като клъвнат от отровна змия Манасе. — Ти си я отвлякъл? Злодей, ще накарам на часа да те задържат!

— Няма да го сториш — отвърна онзи с презрителен жест. — Защото ако не се върна до един твърдо определен час, кълна се в брадата на Пророка, твоето дете ще умре! Давам ти две седмици време да набавиш кесиите и после ще ти кажа къде да ги занесеш.

— Десет кесии злато! Не мога да ги събера!

— Тогава момичето ще стане моя жена, Аллах знае, след което ще я дам на моите мъже, и после ще умре! А сега си затваряй устата, защото онова, за което Кофла ага се е заклел в брадата на Пророка, никога не нарушава. Салам алейкум! (Мир на теб!)

Без да ме удостои и с един поглед, той излезе. Манасе бен Арахаб се смъкна съсипан на възглавниците.

* * *

Бяхме от три дни на път от Мурзук за Ауджила. Експедиционният керван, към който се бях присъединил с Али, беше подготвен от Манасе, въпреки че го бях съветвал да почака, докато се открие възможност да го приобщи към по-голяма колона. Вярно, стоките бяха очаквани отдавна, а и той смяташе, че Кофла ага сега ще се занимава с десетте торбички и няма защо да се страхува от нападение. Беят не можа да му даде охрана, тъй като определената за подобни цели част — турският гарнизон при Мурзук се състоеше само от двеста и петдесет мъже — беше на път по всички посоки на ветровете.

Аз бях на друго мнение. При всички случаи бе сигурно, че разбойникът е наредил да наблюдават къщата на Бен Арахаб и следователно е научил за тръгването на кервана. Без да ме е грижа за това, бях заявил на стария, верен шейх ел джемали11, че тръгвам с тях. Защото и при най-добра воля арабският разбойник не можеше да ми вдъхне страх, а и у мен се породи желание да бъда полезен с нещо на моя домакин.

Често бях виждал Рахил. Тя беше една от онези красавици, които съзряват само в Ориента. По тази причина и понеже бе родом от Сокна, с пълно право биваше наричана в главния град на Фесан Розата от Сокна. Колко често бях седял безмълвно пред нея, вглъбен в нейните очи, колко често бях получавал от ръката й малката кафена чаша, колко често бях слушал нейните песни, от които най-вече трябваше да ми повтаря напева на арабския поклонник „Лабехка Аллах хюммех“12.

Сега се намирахме, както казах, от три дена на път и не бяхме забелязали нищо подозрително. Беше по времето на Аср, времето за потегляне на всички истински араби, два часа преди залез-слънце. Яздех начело на кервана до шейх ел джемали, който ми разказваше за опасностите на пътуването през пустинята, понеже ме смяташе, с известно право наистина, за рхасим13.

Слушах неговите поднасяни по източен маниер в суперлатив описания, макар да знаех, че Сахара проявява своите най-големи страхотии не тук, в Либийската пустиня, а едва в същинската сахел.