Отмъстена любов

Природата на лъжата бе такава, че функционираше винаги по един и същи начин: обективната истина биваше изопачавана, скривана или направо потъпквана с цел измама. По-неулови-ми бяха мотивите зад неистините и Елена си припомни какво бе сторила, като взе онези хапчета за Ривендж. Намеренията й бяха добри и макар това да не правеше действията й редни или правилни, нито пък я спаси от заслужените последствия, поне не бе таила злоба в сърцето си. Същото важеше и за избора на Ривендж. Решенията му не бяха редни или правилни, но той бе защитавал Елена, сестра си и другите си близки от повелите на Древния закон и опасния нрав на Принцесата.

Ето защо Елена реши да прости на Ривендж и се надяваше сестра му да стори същото.

Разбира се, прошката не означаваше, че Елена ще остане с този мъж. Нарече Ривендж свой хелрен, за да осигури отиването си в колонията, но това не отговаряше на действителността. А и кой знаеше дали въобще щяха да се върнат живи и здрави в Колдуел. Тази нощ можеше да донесе не една смърт.

Елена и братята се материализираха сред гъста горичка борове - защитено място, избрано, след като Хекс подробно бе описала района. Точно отпред, както бе казала тя, се издигаше живописна бяла фермерска къща с табела, чийто надпис гласеше: „Таоистки монашески орден, основан през 1982 г."

На пръв поглед бе трудно да се повярва, че зад тези чисти бели стени се върши друго, освен варене на сладко и шиене на юргани. Още по-невероятно изглеждаше това очарователно местенце да е вход към колонията на симпатите. Но в цялата картинка имаше и някакво крайно несъответствие, сякаш ужасяваща прокоба обгръщаше уж приветливото място.

Елена се огледа и почувства, че Ривендж е наблизо. Точно преди Хекс да заговори, тя фокусира поглед към пристройка, разположена на около сто метра от фермерската къща. Там... да, той беше там.

- Ще влезем през този хамбар - тихо каза Хекс и посочи мястото, към което Елена беше притеглена. - Това е единственият път към лабиринта. Както казах снощи, те вече ще знаят, че сме тук, така че когато се озовем лице в лице, най-добрата ни стратегия ще е да демонстрираме дипломатичен подход: просто си вземаме един от нашите и не искаме кръвопролития. Те ще разберат и ще уважат логиката... преди да започнат да се бият...

Студеният вятър довя сладникава воня.

Всички извърнаха глави и Елена се смръщи при вида на мъжа, появил се изневиделица на моравата пред фермерската къща. Русата му коса беше пригладена назад, а очите му бяха някак странно лъскаво черни. Той закрачи към предната веранда, в походката му се долавяше гняв и силното му тяло бе напрегнато, като че бе готов за бой.

- Майната му, какво е това? - ахна Ви. - Леш ли виждам пред себе си?

- Очевидно - рече Бъч.

- Не знаехте ли? - намеси се Хекс.

Братята се втренчиха в нея и Ви изръмжа:

- Че е жив и е лесър? Не знаехме, по дяволите. А ти защо не си изненадана?

- Видях го преди две седмици. Мислех, че Братството е в течение.

- Тъпаци. Ти, аз...

- Ограничи се до себе си.

- Престанете с глупостите - просъска Зи. - И двамата.

Всички отново насочиха погледи към мъжа, който вече беше скочил на верандата и думкаше по вратата.

- Ще повикам другите - прошепна Ви. - Лесърът трябва да бъде неутрализиран, преди да настъпим.

- Или пък може да ни осигури прикритие - високомерно подхвърли Хекс.

- Или пък може да повикаме подкреплението си и да не бъдем идиоти - тросна се Ви.

- На теб ще ти е трудно.

- Майната ти...

Зи натика телефон в облечената с ръкавица ръка на Ви.

- Обади се! - После насочи пръст към Хекс. - Спри да го предизвикваш.

Ви заговори в телефона, Хекс млъкна, кинжали бяха измъкнати от калъфите и пистолети от кобурите и само миг по-късно се появиха останалите.

Хекс пристъпи към Тормент.

- Слушай, настоятелно ти предлагам да се разделим. Вие се погрижете за лесъра, а аз отивам за Рив. Хаосът от битката ще отвлече вниманието в колонията. Така ще е по-добре.

Настъпи мълчание, по време на което всички гледаха към Тор.

- Съгласен съм - каза той. - Но няма да отивате сами. Ви и Зейдист идват с теб и Елена.

Думите му бяха посрещнати с колективно кимване и... о, по дяволите, всички тръгнаха и, озовали се на открито, затичаха през снега.

Елена се отправи към хамбара, обувките, които й бяха дали, потропваха по земята, ръцете й се потяха в ръкавиците, а раницата, пълна с медицински принадлежности, се впиваше в раменете й. Беше се съгласила да не вади пистолета си, ако няма основателна причина за това. Беше логично. И тя не би искала аматьор да поеме задълженията в спешното отделение. Нямаше защо да усложнява ситуацията, като се преструва, че борави с пистолета така умело като Хекс и братята.

Хамбарът беше доста голям, с двойна врата, плъзгаща се върху добре смазани релси. Хекс не избра очевидния начин за влизане, а вместо това ги поведе към ниска странична врата. Точно преди да нахълтат в празното помещение с висок таван, Елена хвърли поглед назад към фермерската къща.