Отмъщението на стоманения плъх

— Уф — поднесох коментарите си аз, като се изправих и изтрих челото си с носна кърпичка.

Минахме покрай малко селце. Анжела караше спокойно и ефектно, а бойлерът весело бумтеше, изяждайки поредния брикет торф.

— Надявам се, че сега се чувстваш по-добре? — тя излезе на една магистрала и я напусна по друг път, като хвърли бърз поглед към картата. — Заради нас обявиха голяма тревога — армия, флот, всички. Чух техните предавания.

— Ще се измъкнем ли?

— Съмнявам се, ако ти бързо, при това много бързо, не изстискаш някаква оригинална мисъл от доста замаяната си глава, иначе не. Те направиха плътен обръч около района с въздушно прикритие и го стесняват непрекъснато.

Все още се оправях от героичното лечение с изтрезвителното хапче и не можех да подредя мислите си. Съществуваше пряка зависимост между обърканите ми мисли и гласните ми връзки без намесата на разума.

— Великолепно начало за брак. Ако той прилича именно на това, не се учудвам, че го избягвах всичките тези години.

Колата сви от пътя и с вибрации се закова във високата трева под ред дървета със сини листа. Анжела изскочи, затвори вратата и протегна ръка за чантата си, преди да имам време да реагирам. Опитах се да я заговоря:

— Аз съм глупак…

— Тогава аз също съм глупачка, щом се омъжих за теб. — Очите й бяха сухи, а гласът студен, всичките й емоции бяха под строг контрол. — С лъжа и капан те принудих да се оженим, защото според мен ти искаше именно това. Не бях права, така че всичко свършва сега, Джим. Ти създаде за мен съвършено друг живот и мислех, че мога да направя същото и за теб. Приятно ми беше да се запознаем. Благодаря ти, и довиждане.

В момента, когато тя свърши, мислите ми се сгъстиха в нещо, приблизително напомнящо нормалния им вид. Аз бях слаб, но готов. Изскочих от колата, преди тя да спре да говори и застанах пред нея, препречвайки й пътя, като я държах пределно меко за ръцете.

— Анжела, ще ти кажа това само веднъж, и вероятно никога повече няма да го повторя. Така че слушай внимателно и запомняй. Едно време бях най-добрият аферист в Галактиката, преди да ме тикнат в Специалния Корпус да преследвам други аферисти. И те залових. Ти беше не само аферистка, но също и престъпница, весело садистична убийца — почувствах как тялото й потрепера под натиска на ръцете ми и я стиснах по-силно. — Това трябва да бъде казано, защото ти беше именно такава. Вече не си. Имаше причини да бъдеш такава и тези причини са отстранени. Някои нещастни изкривявания в останалата ти неповредена глава, в мозъка ти, бяха поправени. И сега те обичам. Но искам да запомниш, че те обичах дори тогава, по времето на нереконструираните ти дни, което говори много. Така че ако сега съм като впрегнат елен, или ти бъде трудно сутрин с мен, спомни си за това и не ми се сърди. Запомни ли?

Явно да. Тя изпусна чантата — на крака ми — но не посмях да трепна — прегърна ме, целуна ме и ме събори на тревата, и прекарах много весело, отговаряйки на целувките й. Предполагам, че бихте нарекли това новобрачен ефект.

Замряхме, когато два мотоциклета простенаха и спряха пред колата ни. Използваха ги само полицаите, защото се движеха много по-бързо от торфените парни машини. Това бяха мотори на три колела с маховик под бронята между двете задни колела. През нощта ги превключваха така, че моторите-генератори можеха да пуснат маховиците с най-голяма скорост. През деня маховикът генерираше електричество, задвижващо всяко колело. Много ефективни и бездимни. И много опасни.

— Това е същата кола, Подер! — извика единият полицай, надвиквайки непрекъснатите стонове на маховика.

— Ще извикам помощ. Не може да са отишли далеч. Сега вероятно са в капана.

Нищо не ме вбесява така, както вежливите уверения на дребните чиновници. О, да, действително сега сме в капана. Заръмжах глухо, когато друг некомпетентен субект в мундир, навирайки си носа около колата, отвори уста, когато видя уютното ни гнезденце в тревата. Той все още стоеше със зяпнала уста, когато протегнах ръка напред, хванах врата му, стискайки плътно гърлото му и го притеглих към нас. Забавно беше да се види как се изплези, очите му излязоха от орбитите си и лицето му почервеня, но Анжела развали всичко. Тя махна шлема му и рязко (и точно) го удари по темето с тока на обувката си. Той изключи и му позволих да падне.

— А ти още говориш за мен — прошепна тя — като за своята младоженка. В собствената ти натура има повече от сянка на стар садист.

— … Аз вече извиках. Вече всички знаят. Сега вероятно ще ги пипнем — каза, изпълнен с ентусиазъм, другият полицай, но гласът му секна, когато видя дулото на заплашителен пистолет на помощника си. Анжела извади от чантата си приспивателна ампула и я счупи под носа му.

— А сега какво ще правим, шефе? — попита тя, усмихвайки се щастливо на фигурите с черни мундири и медени копчета, лежащи в края на пътя.