Орки

— Моята земя. Моето царство. — Тя се усмихна печално. — Дженеста държеше южните земи, Адпар — страната на ниядите. Така пожела да бъде нашата майка. Но сами виждате в какво се превърна моят дял — в ледена пустош. Цели градове останаха оковани под ледниците. Някога тази страна бе богата и плодородна, имаше гори и езера. Ала когато ледовете настъпиха, моите поданици избягаха. Малцината, които останаха, загинаха. Всичко започна малко след като се качих на трона. Защо да ги виня, че го сметнаха за моя грешка? Знаете ли какво е да те обвиняват за смъртта на цяла една страна? Можете ли да си представите болката, когато твоите най-близки приятели, любимите ти същества ти обръщат гръб и те изоставят? — Очите й се насълзиха. — Опитах се да се боря, но силите ми се оказаха недостатъчни. Този дворец е всичко, което остана от моята столица — Иллекс.

— Но защо Дженеста не ти помогна?

Тя се разсмя натъжено.

— Не зная доколко познавате сестра ми, но тя не помага никому освен на себе си. Тъкмо по тази причина майка ми я отпрати надалеч. Не е идвала в царството ми от много поколения насам.

— Коя е майка ти?

— Вермеграм.

— Прочутата магьосница? Онази същата Вермеграм от древните времена?

Санара въздъхна и кимна.

— Значи в жилите ти не тече само човешка кръв.

— Така е, също както и при моите сестри. Но Вермеграм умря преди много зими. А когато издъхна Адпар — по волята на Дженеста — аз бях там и ви наблюдавах.

— Откъде знаеш, че и ние сме били при смъртното й ложе?

— Отдавна те държа под око, Страк — отвърна тя и му хвърли загадъчен поглед. Ала въпреки въпросите му отказа да разговаря повече на тази тема.

Страк потъна в мрачно мълчание. След известно време обаче реши да смени темата:

— И как стана така, че допусна слуагите в двореца?

— Какъв странен въпрос! Нима можех да им попреча?

Страк не знаеше какво да отвърне.

— Откъде се взеха? Защо са тук?

Някогашната кралица въздъхна отново, изтегна се на пода и подпря главата си с ръка. Изгледа го с прозрачните си зелени очи, които малко му напомняха за очите на Дженеста. Лицето й имаше млечнобяла кожа без следа от люспи.

— Те са древен народ от зората на времето. Истинско превъплъщение на злото. Вие смятате Дженеста за лоша, нали? В сравнение с тях тя е истински дилетант. Тук са, защото знаят, че рано или късно Дженеста ще узнае за инструментумите. Аз съм тяхна затворничка от много време, още преди вие да се родите. И ще бъда такава, когато слуагите ви глозгат костите. Те си мислеха, че тя ще ги намери…

— Поне се опита — прекъсна я, без да иска, Страк.

— И тогава ще ме разменят за тях.

— Но за какво са им? — попита той. — Какво знаеш за звездите? За инструментумите?

Санара гледаше право през него. Изгубена в размисли, тя дори не забеляза, че Джъп и Койла се бяха присъединили към тях.

— Ами те, разбира се, също искат да ги използват — произнесе почти замечтано бледата кралица.

— За какво? Какво ще направят с тях?

— Събрани заедно, инструментумите съществуват в различните измерения.

Джъп пръв схвана какво има предвид. Или така смяташе.

— За това ли са предназначени? За придвижване от едно място на друго? Така ли се озовахме тук?

Санара отметна косата си назад.

— Те не местят никого. Исках да кажа, че веднъж съединени, те съществуват в измеренията.

Върколаците я гледаха объркани.

— В пространството — добави тя. — И времето.

— Но нали те ни доведоха тук? — попита Койла и хвърли огорчен поглед на Страк.

— Предполагам, щом не сте дошли сами.

— Беше нощ, когато се започна, и миг по-късно — ден, когато се озовахме тук. За това ли казваш, че съществуват във времето?

Кралицата кимна.

— И все пак — не се предаваше Джъп — това ли е тяхното предназначение?

Санара поклати глава.

— Не. Това е само… страничен ефект. Но не и основната им функция.

— А каква е тя, тогава? — попита джуджето.

— Тя е отвъд представите на простосмъртните — отвърна Санара без да поглежда джуджето.

Преди някой от тях да успее да заговори, отсрещната стена претърпя рязка промяна. За миг сякаш цялата стена се отдръпна назад, а сетне се върна на мястото си. Но сега там имаше мъжка фигура. Сенките скриваха лицето му, но нищо не можеше да прикрие високия му ръст.

— Готови за бой! — извика Страк. — Неприятел!

Орките нямаха оръжия. Но бяха близо трийсетина, а противникът — само един.

Освен това, отдавна чакаха да си го изкарат на някого.

23.

Непознатият пристъпи от сенките, вдигнал ръце в умиротворителен жест.

Когато ги приближи, светлината в стаята озари лицето му, което беше човешко. Сребърната бродерия на палтото му сияеше, а на колана му не се виждаше ножница.

Това беше Серафейм.

Някои от орките се дръпнаха уплашено и неволно посегнаха към оръжията си, преди да се сетят, че ножниците им са празни.

Ала изненадата им по нищо не можеше да се сравнява с тази на Санара. Тя пребледня още повече, ако това въобще беше възможно и вдигна ръка към шията си. След това се надигна, пристъпи напред и падна в прегръдките на новодошлия.