Онзи, който чака

Рей Бредбъри Онзи, който чака

Живея в кладенец. Живея в кладенеца като дим. Като пара в каменното гърло. Неподвижен съм. Нищо не правя, само чакам. Горе виждам студените нощни и утринни звезди, виждам слънцето. И пея понякога древните песни на този свят, песни от времето на неговата младост. Как бих могъл да кажа какво съм, като и сам не знам? Съвсем не мога. Просто чакам. Аз съм мъгла, аз съм лунна светлина и памет. Печален съм и стар. Понякога падам като дъжд в кладенеца и там, където се отронват бистрите ми капки, водата подскача и се покрива с мрежеста паяжина. Чакам в прохладната тишина и ще дойде ден, когато вече не ще трябва да чакам.

Утро. Чувам мощен гръм. Чувствам в далечината аромата на огън. Чувам стърженето на метал. Чакам. Цял съм слух. Аз съм слух.

Гласове. Далече.

— Всичко е наред!

Един глас. Чужд глас. Непознат език, който не знам. Нито една позната дума. Слушам.

— Пуснете навън хората.

Скърцане на песъчинки.

— Къде е знамето?

— Тук, сър.

— Добре, добре.

Слънцето е високо в синьото небе, златните му лъчи изпълват кладенеца и аз увисвам в тях — невидимо облаче в топлата светлина.

Гласове.

— От името на правителството на Земята обявявам тази планета за Марсианска Територия, равно поделена между нациите.

Какво говорят? Въртя се в слънчевите лъчи като колело, невидим и търпелив, златист и неуморим.

— Какво е това?

— Кладенец.

— Точно така!

— Ами да!

Приближава се нещо топло. Над гърлото на кладенеца се навеждат три обекта и прохладата ми се издига към тях.

— Виж ти!

— Смяташ ли, че водата е хубава?

— Ще видим.

— Ей, някой да донесе шише и канап.

Звук на отдалечаващи се стъпки. Забързани. Сега са приближаващи се.

— Ето.

Чакам.

— Отпускаме. Леко.

Шишето, проблясквайки, бавно се спуска, вързано за канапа. Водата потрепна и се набръчка, когато шишето я докосна и се напълни. Заиздигаха се в топлия въздух към отвора на кладенеца.

— Ето. Искате ли да опитате водичката, Риджънт?

— Дайте.

— Какъв прекрасен кладенец! Погледнете как е построен! На колко години е, как мислите?

— Бог знае. Когато вчера кацнахме там, в другия град, Смит каза, че вече десет хиляди години на Марс няма живот.

— Като си помислиш само!

— Е, Риджънт, как е водичката?

— Чист кристал. Пийни една чашка.

Плисък на вода под яркото слънце. Сега се нося като сивкава прах, подета от вятъра.

— Какво има, Джоунз?

— Не знам. Ужасно ме заболя глава. Без никакъв повод.

— Нали не си пил от водата?

— Не. Работата не е в нея. Просто се наведох над кладенеца и изведнъж главата ми пламна. Но вече съм по-добре.

Сега знам кой съм.

Името ми е Стивън Ленърд Джоунз, на двадесет и пет години съм и току-що съм долетял с ракета от планета, наречена Земя. А сега стоя с добрите си приятели Риджънт и Шоу край стар кладенец на планетата Марс.

Гледам златистите си пръсти, загорели и здрави, оглеждам дългите си крака и сребристата си униформа, вглеждам се в приятелите си.

— Какво стана, Джоунз? — питам те.

— Нищо — казвам им, като ги гледам. — Наистина нищо.

Колко е вкусна храната! Не съм ял вече десет хиляди години. Храната нежно гали езика ми, а виното, с която я преглъщам, сгрява. Чувам гласове. Съставям думи, които не разбирам и все пак някак си разбирам. Опитвам въздуха на вкус.

— Какво става, Джоунз?

Накланям тази своя глава настрана и отпускам ръце, които държат сребрист съд с храна. Достъпни са ми всички усещания.

— За какво говорите? — пита този мой глас. Тази моя нова шега.

— Дишаш странно, с покашляния — казва вторият човек.

— Като че ли съм настинал — твърдя аз.

— После ще отидеш при лекаря да те прегледа.

Кимам и ми е приятно да кимам. Приятно е да правиш каквото и да е след десет хиляди години. Приятно е да дишаш въздух и да почувстваш как слънцето стопля плътта ти, все по-надълбоко и по-надълбоко. Приятно е да усетиш твърдата кост, тънкия скелет в сгрятата плът, приятно е да чуваш звуците много по-ясно, отколкото преди, много по-близко, отколкото там, в каменните глъбини на кладенеца. Стоя като омагьосан.

— Ела на себе си, Джоунз. Хайде. Трябва да вървим.

— Да — отвръщам, очарован от това, как думата се ражда на езика, как бавно и красиво пада във въдуха.

Вървя. И да се върви е приятно. Изправям се и гледам земята. Тя е далече от очите и от главата. Като че ли живееш върху някаква прекрасна скала.

Риджънт стои край каменния кладенец и гледа в него. Останалите, мърморейки нещо, се бяха отдалечили към сребристия кораб, от който се бяха появили.

Чувствам пръстите си и усещам усмивката върху устните си.

— Дълбок е — казвам.

— Да.

— Нарича се Кладенеца на душите.

Риджънт вдига глава и ме гледа.

— Откъде знаеш това?

— Защо, нима не прилича?

— Никога преди не съм чувал за Кладенеца на душите.

— Това е място, където всички чакащи, които по-рано са имали плът, чакат и чакат безкрай — казвам, докосвайки ръцете му.

* * *

Пясъкът е огън, а корабът е сребърен огън в дневния зной. И да се чувства този зной, е приятно. Звукът от стъпките ми по твърдия пясък. Слушам. Шумът на вятъра и бученето на слънцето, изгарящо долината. Вдъхвам аромата на пламтящата по пладне ракета. Стоя под люка.