Омагьосаната вода

Подносът тръгна от ръка на ръка, беше признат като сребърен и му бе върнат. Той взе една колба и я вдигна нависоко.

— Този прах е подгряван на свещен огън в продължение на повече от пет години. Той съдържа всемогъществото, превръщащо камъни и въздух в диаманти. Той за миг ще превърне тази сребърна табла в злато.

Той отстъпи встрани и задържа подноса така, че светлината от свещите да остане между него и очите на присъстващите. Отсипа малко от праха.

— Колко умно! — промърмори Ван Холмен. — Светлината ни заслепява. Една подмяна е лесно осъществима.

Граф Дьо Сен Жермен пристъпи отново напред и подаде подноса.

— Убедете се, смаяни, че среброто се е превърнало в злато! Нека стопанинът на този помилван свише дом задържи таблата!

Златото предизвика удивлението на всички зрители с изключение на мнително настроените, седнали отзад. Таблата стигна накрая до ръцете на маршала и той я задържа. Сега графът разположи няколко триножника, под които запали спирт.

— Наближава великият миг, в който цялата вечност ще бъде прикована в капка вода. Донесете смеските!

Един слуга донесе една табла с няколко колби, а после един пистолет, който обаче графът върна.

— За какво е оръжието? — попита Паранов.

— Той ще накара слугата да стреля по него и с това ще докаже, че аква бенедета го прави неуязвим — отвърна маршалът. — Поне в тази работа трябва да е сигурен.

— Слугата, който донесе колбите, довереник на графа ли е?

— Не. Аз му го придадох за обслужване напосоки, когато преди малко помоли за слуга.

— Помещението, в което се намира, може ли да се обхване с поглед от сцената?

— Не. То е свързано с нея чрез тясна, сега отворена врата.

— И как се стига дотам?

— През задната врата на страничния коридор.

— Благодаря.

Той се надигна и напусна тихо залата. Меките постелки на антрето заглушаваха стъпките му. Когато отвори тихо посочената врата, намери малката стая празна. Слугата сигурно помагаше нещо на сцената. Паранов видя две маси. Едната беше празна, а на другата лежеше пистолетът, до него един куршум и барут. С две бързи, тихи крачки той се озова там и подмени куршума с този, който баронът толкова дълго бе носил върху сърцето си. Щеше да пасне съвсем точно в незаредената сега цев. В следващия миг стоеше отново в коридора и се върна обратно в залата. Деянието беше извършено напълно осъзнато. Във войнствения и деен живот на дивия хърватин изцяло липсваха онези деликатни чувства, които биха въздържали друг от подобна постъпка.

— Къде бяхте? — попита Лангенау, когато той зае отново мястото си.

— Ще разберете — отговори онзи лаконично и отправи поглед към сцената.

Над пламъците нещо клокочеше и съскаше. Графът пристъпваше от един огън към друг, а слугата застиваше зад него при дадена заповед. Най-сетне процедурата бе доведена до успешен край. Графът събра течностите в едно шишенце и угаси пламъците. После отсипа една капка от шишенцето в друго с вода, напълни една златна лъжица и я вдигна.

— Хвала на този час и благодат на този дом! Това стъкълце съдържа новата аква бенедета, от която е достатъчно човек на всяко столетие да взема по една-единствена капка, за да бъде безсмъртен, вечно здрав и неуязвим. Първата капка принадлежи на изобретателя.

Той поднесе лъжицата до устата си и бавно всмукна напитката. После продължи:

— Втората капка ще съхрани във вечна младост мъжа, при когото се намираме и който подкрепяше свещената наука с толкова великодушни жертви. Но преди това трябва да докажа, че тази едничка капка наистина ме предпазва от смърт и всяко нараняване, макар едва в този миг да е преминала в тялото ми.

Даде знак на слугата, който донесе пистолета и съпринадлежностите. Графът обърна внимание на публиката:

— Прегледайте барута, оловото и оръжието, за да се убедите, че няма никаква измама!

Прегледът скоро приключи. После слугата зареди грижливо пред очите на всички оръжието. Графът го накара да застане от едната страна на сцената и самият се облегна на срещуположната стена.

— Едно… две…

— Стой! — извика с висок глас Паранов, като пристъпи към сцената. — Само една дума, господин граф Дьо Сен Жермен!

Графът позна хърватина и пребледня.

— Принц Паранов!

— Съвсем вярно! Познавате ли този камък?

Той извади диаманта.

— Да.

— От вас ли го получих?

— Действително.

— Истински ли е?

— Да.

— Значи сте готов да си го вземете обратно срещу пет хиляди дуката?

— Аз не купувам камъни!

— Дори ако ви отправя покана за дуел?

— Не мога да приема такава покана, понеже съм неуязвим! — отвърна графът гордо.

— Е, добре, след като не приемате гърди срещу гърди, тогава хитрост срещу измама!

Отстъпи назад. Графът не изгуби ни най-малко самообладание от този инцидент. Той се обърна към слугата и започна наново да брои:

— Едно… две… три!

Изстрелът проехтя. Графът изхвърли ръце във въздуха и посегна конвулсивно към шнура, служещ за вдигане и спускане на завесата. Прозвуча многогласен вик на ужас. Завесата се спусна.

— Последвайте ме! — повели Паранов и се втурна през вратата по коридора към сцената — след него маршалът, Лангенау и Ван Холмен.