Notata

I

— Схвани духа на времената
и разбери живота нов;
Ще бъдеш близък на сърцата,
но пей ни песни за любов. —

Бъди свидетелка, о мила,
царице в моите гърди —
ти, чийто поглед — дивна сила,
над всяка моя мисъл бди…

И песните, що смисъл нямат —
свидетелствувай пред света, —
не са ли химни, пети в храмът,
в свещений храм на любовта?

II

Защо след толкова възторзи
по хубавия идеал,
защо са тия детски сълзи
на малодушната печал?

Изпаднал си на зло в ръката…
Отвсъде гонен и презрян…
Що искаш? — Лъч на светлината
да е от бухали търпян?

Отбягвали те вси — тревожни…
И — никой да те утеши…
Какво! В пигмеи ли нищожни —
за грях! — съчувствие — души?

Да служим честно на доброто,
ти знаеш — чакат ни беди;
тогава — забрави теглото
и мъж действителен бъди.

III

Историята? — имена…
То — чет неизброима!
Войни. А всяка война
светило паметно си има.

Да, знам и други род борби, —
в тях виждам человека,
и хиляди са, може би,
онез, що слави щем до века.

Все пак — и тоя, що герой
в цял свят би прогласили,
попитал бих го — ами той
самия себе победи ли?

Че гледаш — храбрия борец —
зла страст го побеждава…
И често лавровът венец
глава престъпна украшава.

IV

— Макар и тъй да бъде, — на твойте изпитания
        да няма равни под небето, —
все пак, при сбора общи на хорските страдания,
        ще бъдат капчица в морето.

— Съвет ли ще ми искаш? — викни по-харно в нуждите
        на твоя век, тъй много хвален —
и на бедите свои тогава ти, чрез чуждите,
        ще видиш извора им кален.

И щещ глава издигна посред онеправданите,
        че право — дълг, ще те повика,
край тружениците други, измежду нас избраните
        на пот… с лопата и мотика.

V

…Не е за него дума! — говоря за тълпата,
за пъстрата оная, що пъпли по стъгдите
и празна се прозява: загледай се в лицата,
не са човешки — вълчи… Вълка — удри в зъбите!

А пък народът — знаеш: след ралото си ходи,
над калната мотика измъчен се привежда
и с брадва на ръката по мраз в горите броди, —
трудът му е утеха, трудът му е надежда.

Такъв го аз обичам: обичам го, не крия,
тъй както може само синът баща да люби,
с наивната му глупост и детска простотия,
с пороците му дребни и халосии груби.

Ала погледай, ето — обраснали с бодли,
обраснали с трънаци обширните полета…
все пак така те нивга не би се изтощили
и всякога са почва, от нищо неначета.

VI

Не ме е страх от хорски съд, присъда —
не всякога е прав света,
не ме е страх! — в тъмница нека бъда,
но… да мирува съвестта.

Че тя е страж, що крие се у нази —
дълбоко в нашите гърди,
мълчание незабелязан пази
и над постъпките ни бди.

Кръстосваме из пътищата разни
на тоя свят безгрижно ний,
а там, пред нас, под цъфнали съблазни,
погледнеш — примчица се крий.

И някъде… „Престъпнико нищожни!“ —
обажда се внезапен глас, —
„Престъпнико!“ — озърнем се тревожни
и потъмней светът за нас.

Затворим се: „Престъпник!“ — по стените
чертае някой адски дух;
избягаме: „Престъпник!“ — по стъгдите
и камъните шепнат вслух…

Не ме е страх от хорски съд, присъда —
не всякога е прав света,
не ме е страх, — в окови нека бъда,
но да мирува съвестта!