Нощен ездач

Мън бе уверен, че поне толкова знаеше за капитана, но нямаше никаква полза от това. Въпреки примера му той щеше да бъде повлечен и запокитен насред бързея на същото това течение, което носеше и другите около него. И в същото време щеше да усеща в себе си, че в тези срещи в дългата сумрачна стая над банката, в сухия глас на Силс, който неспирно редеше цифри и отчети, във възклицанията и енергичния тропот на Крисчъновите ботуши има нещо нереално. За Силс обаче тези цифри бяха реални и решаващи, той им вярваше. Крисчън пък се уповаваше на огромния си и неизчерпаем заряд от енергия. Но събитията в тази стая не даваха на Пърси Мън истинското усещане за реалност. Той по-скоро го долавяше на моменти по време на събиранията пред дрогериите, край белите, облицовани с дъски черквици по кръстопътищата или пък тогава, когато някой, хванал писалката, казваше: „Ще подпиша.“ Долови го и през онази нощ, когато дъждът трополеше по покрива на училището в Роуз Крийк, а той се взираше в лицата на мъжете, пък и когато след това препускаше сам в мрака досами ревящия придошъл поток. В тези моменти всичко му се струваше много по-реално и макар те да му говореха с някак отвлечени, неясни, а може би и противоречиви гласове, той усещаше, че един ден сигурно ще се добере до истината, която те се опитваха да му подшушнат.

Затова цяла есен и до настъпването на зимата на него все му се струваше, че живее на прага на разкритието. Не знаеше какво ще стане и какво точно ще бъде това предстоящо разкритие, което го караше да се събужда изпълнен с очакване. Понякога, отвореше ли очи, то изостряше усета му за времето и той, все още по пижама, скачаше от леглото и се втурваше към прозореца, за да погледне небето. А сетне, разбрал какво обещава — без значение добро или лошо, — изпадаше в недоумение и започваше да се чуди защо пък чак толкова е искал да го знае. Тъй като времето днес или през който и да било друг ден нямаше нищо общо с надеждата, която го бе накарала да скочи от леглото.

И макар сега да не бе толкова ясна, както в утрините на детските му дни, когато внезапно се сетеше, че е събота или Коледа, тя го изпълваше с енергия, дори и да беше погълнат изцяло от всекидневните си задължения, помагаше му да се справи с тях, сякаш извършването и на най-незначителната работа щеше да го доближи до безименния извор на блаженството. Тази енергия бе като че ли неизчерпаема. Дори и когато си седяха вечер у дома с Мей и той се изтегнеше на стола и се умълчеше, не го правеше, защото беше уморен. Сега просто не знаеше умора. Беше непрестанно нащрек и ако мълчеше, то бе, защото в такива моменти умът му приличаше на невиждащо, но вторачено в мрака око.

— Изглеждаш уморен, Пърс — казваше жена му.

— Не съм.

— Бих искала да не работиш толкова — продължаваше тя. — Ще се съсипеш.

— Няма — кратко отвръщаше той, по-скоро търпеливо, отколкото раздразнено.

— Недей така, изглеждаш наистина уморен!

— Не съм, Мей.

— Другите мъже не се преуморяват! — упорстваше тя.

— Скоро ще му се види краят.

Понякога тя сядаше в скута му и скланяше глава на рамото му. Той я прегръщаше през кръста, прокарваше пръсти по нежното й, заоблено бедро и усещаше под палеца си крайчеца на бедрената кост, крехка като скъпоценна купа или чаша, запъната в плътта й, за да не се счупи.

— Скоро ли? — питаше тя.

— Да.

— Вече все по-рядко те виждам — продължаваше Мей. — Все си зает, Пърс, все те няма!

— Налага се, мила — отвръщаше той. На няколко пъти се опита да й разкаже какво чувства, внимателно подбирайки преживяна случка, която му се струваше показателна. — На събранието в новата Шарънска църква — започваше той — имаше един старец. Отначало дори не го забелязах, защото се беше сврял най-отзад. Хората не бяха много — четирийсет-петдесет души, като вземем и жените. И не че с нещо се различаваше от другите, но изведнъж го забелязах…

— И? — прекъсваше го тя с настойчиво любопитство.

— Изглеждаше доста грохнал, някъде към шейсетте беше. Направи ми впечатление по време на събранието, защото на лявото си слепоочие имаше липома, мисля, че така й викат. Голяма колкото монета от четвърт долар и моравочервена. Напомняше ми малко на мистър Мърдок — нали знаеш стария мистър Мърдок, тъста на Бил Касъди, дето работеше у Тайлърови?

— Май не си го спомням — поклащаше глава тя и се заглеждаше в огъня, опитвайки се сякаш да го изрови от паметта си.

— Както и да е. И все пак, да я нямаше тази буца, ще кажеш — същински Мърдок. Беше с работен комбинезон, вехто черно палто и сламена шапка. Непрекъснато се мяркаше пред очите ми, макар и най-отзад в тълпата. След като свърших, подканих хората да се запишат в сдружението. Никой не изяви такова желание. Тогава им казах, че съм готов да отговоря на всички въпроси, отнасящи се до дейността му, та да си изяснят нещата и може би да променят решението си. Никой и дума не обели, изобщо не помръднаха. И ето че старецът пристъпи напред.