Нощен ездач

При думата „правда“, която сякаш увисна в нажежения въздух безкрайно дълго и затрептя като опъната струна, сенаторът бавно вдигна десница за жест, които издаваше тържествеността на благослова и насърчението на поздрава. Докато ръката бавно се отпускаше, от хората скупчени най-близо до трибуната, се чуха първите спорадични изблици на одобрение и отекнаха като началните, тежки, самотни и набъбнали дъждовни капки, които гръмват върху сухия покрив, преди да се разрази бурята. Сетне засилвайки се, тътенът се понесе и заля цялото множество — и тези до самия край на оградата, и другите върху конюшнята, обгръщайки и най-далечните наблюдатели, които едва ли бяха чули думите; разпростря се като огън, лумнал в сух храст, или вълна, устремена към далечен бряг.

Сенаторът се обърна и достолепно зае мястото си. Дори и сега не пролича това да му е струвало някакво усилие, а не вдигна и ръка, за да избърше обляното си в пот лице. Като се изключи пронизващият, неестествен блясък в очите му, то остана напълно безучастно.

В момента, в който сенаторът се обърна, за да заеме мястото си, Пърси Мън забеляза как доктор Милтън, председател на събранието, погледна скришом часовника си. Сетне се надигна и застана зад малката масичка, изчаквайки аплодисментите и въодушевлението на тълпата да се уталожат. Когато тя се успокои, благодари на сенатора от името на слушателите и от свое име и каза, че сенаторът още веднъж се е проявил като защитник на хората и техните права. После добави, че иска да даде думата за кратко слово на още един оратор човек, когото мнозина от присъстващите познават на един уважаван гражданин. И както слушаше с половин ухо, Мън изведнъж чу собственото си име — тъй познато и тъй далечно в този миг. Дълбоко у него се надигна вълна на погнуса, а вътрешностите му като че ли се обърнаха вледенени, сякаш преди още съзнанието му да е доловило цялата важност на казаното, тялото му вече го знаеше и чрез несвързания език на усещанията се мъчеше да обясни значението му на бавно схващащия разум.

Но доктор Милтън вече го сочеше. С усилие той полека-лека започна да се надига, сякаш като забавяше това обичайно инак движение, щеше да избегне изпитанието. Не му оставаше нищо друго, освен да стане. Отиде до масичката и докато доктор Милтън сядаше, се изправи зад тази несигурна бариера. Неколцина отпред до трибуната изразиха с нехайни жестове одобрението си. Той видя пред себе си морето от лица, ширнало се чак до оградата и дъбовата горичка. Отвори пресъхналата си уста, но от нея не излезе звук. Бе възнамерявал да каже „Приятели мои!“ Извърна очи. С безразличие установи, че самотният мишелов бе изчезнал, оставяйки след себе си единствено голата, бездънна синева на небето.

— Приятели — успя да смотолеви най-сетне, като овлажни устните си с език.

Заяви, че не е готов да се изкаже, защото не са го предупредили, и се възненавидя заради изтърканите, кухи фрази, които се откъсваха от устата му. Докато говореше, погледът му падна върху някакъв мъж, застанал непосредствено до трибуната. Беше длъгнест попрегърбен човек към петдесетте, с избелял дочен комбинезон и сламена шапка на главата. Зачервените му помътнели очи гледаха право в него. И в този миг осъзна със силата на проникновение, че този човек е отделна личност, че е различен от всички останали хора по света. Осъзна го далеч по-дълбоко, отколкото го беше съзнавал по отношение на приятелите си или дори на жена си, и ясно като в сън видя човека, седнал с други мъже край стъкнат от клечорляк огън, на който нещо вреше, в мрака, сред голото поле, точно както капитан Тод беше казал, че са прекарали нощта тези хора.

— Приятели — повтори той нерешително, — знам, че мнозина от вас идват отдалеч. Оставили сте дом и семейство и сте дошли тук отдалеч, от други околии. Мнозина са изкарали нощта на полето, защото градът е претъпкан или защото не са имали пари. Представям си ви всички. Дошли сте през прахоляка и жегата — и в този миг усети как гласът му става по-уверен, а думите сами рукват от устата му, — защото сте очаквали, че тук ще намерите нещо, което да ви помогне. — Той заобиколи масичката и се насочи към ръба на платформата, към безбрежната човешка пустош, която го притегляше сякаш против волята му, досущ като небесния безкрай, когато човек се вгледа в дълбините му. — Ала тук няма нищо, което да ви помогне. Дошли сте, за да намерите надежда. Но тук няма надежда за вас. В Бардсвил няма нищо, което да ви послужи. В сдружението надежда за вас няма!

До ушите му достигна шумът от размърдалите се по дъските зад него нозе и нечие нервно покашляне.

— Тук няма нищо — продължи той, освен това, което сте донесли със себе си от вашите домове. Няма друга надежда, освен надеждата, която носите вие самите. Няма нищо, освен една идея. И тя ще умре, ако с дългия си път не сте й донесли живот. Няма да я има, ако не й вдъхнете живот чрез своята надежда и вярност.