Неуговорени срещи

Като се сбогува с Мадам и подаде ръка на Бени, Нънан пое направо към „Борж“. „Бедата е там, че не забелязваме как минават годините — мислеше той. — Хайде, годините както и да е — всъщност не забелязваме как всичко се променя. Знаем, че всичко се променя, от деца ни учат, че всичко се променя. Много пъти сме виждали с очите си как всичко се променя и в същото време сме напълно неспособни да забележим момента, когато става промяната или търсим промяната не там, където би трябвало. Ето вече се появиха нови сталкери, които боравят с кибернетиката. Старият сталкер беше кален и мрачен човек, който с животинска упоритост милиметър по милиметър пълзеше по корем в Зоната да пипне големия кяр. Новият сталкер е конте с вратовръзка, инженер, седи някъде на километър от Зоната, захапал цигара, а до него чаша с ободряващ коктейл, седи и наблюдава екраните. Джентълмен на заплата. Много логичен образ. Толкова логичен, че всички останали възможности просто не ти идват наум. А пък има и други възможности — «неделното училище» например.“

И внезапно, ни в клин, ни в ръкав, го обзе отчаяние. Всичко е било безполезно. Всичко е отишло на вятъра. „Боже мой — помисли той. — Нищо няма да излезе от тази работа. Не може да се удържи, не може да се спре. Никаква сила не може да задържи в тавата това страшно бухнало тесто — помисли той с ужас. — Не защото работим лошо. И не защото те са по-хитри и по-способни от нас. Просто светът е такъв. Човекът е такъв. Ако не беше Посещението, щеше да бъде нещо друго…“

От „Борж“ струяха светлини и вкусни миризми. „Борж“ също се бе променил — нямаше ги вече нито предишните гуляи, нито онова веселие. Гуталин сега не идва тук, гнуси се, и Редрик Шухарт навярно е пъхнал тука луничавия си нос, изкривил си е недоволно устата и си е отишъл. Ърнест още е в затвора, работата върти неговата старица, докопа се: постоянната клиентела е солидна, целият институт идва тука да обядва, пък и висшите офицери, сепаретата са уютни, готвят вкусно, не е скъпо, бирата винаги е прясна. Добрата стара кръчма.

В едно от сепаретата Нънан видя Валентин Пилман. Лауреатът седеше пред чашка кафе и четеше прегънато на две списание. Нънан се приближи.

— Може ли да седна при вас? — попита той.

Валентин вдигна към него огромните си тъмни очила.

— А-а — каза той. — Заповядайте.

— Ей сега, само да си измия ръцете — каза Нънан, изведнъж си спомни за цирея.

Тук го познаваха добре. Когато се върна и седна срещу Валентин, на масата вече имаше мангалче с димящо кюраско и висока халба бира — нито студена, нито топла, точно както я обичаше. Валентин остави списанието и отпи малко от кафето.

— Слушайте, Валентин — каза Нънан, като си отряза парченце месо. — Как според вас ще свърши всичко това?

— За какво говорите?

— За Посещението, Зоните, сталкерите, военнопромишлените комплекси — цялата тая сбирщина… Как може да свърши всичко това?

Валентин дълго го гледа със слепите си тъмни стъкла. После запали цигара и каза:

— За кого? Конкретизирайте се.

— Ами, да речем, за човечеството като цяло.

— Зависи от това дали ще имаме късмет, или не — каза Валентин. — Сега знаем, че за човечеството като цяло Посещението мина, общо взето, без лоши последствия. Но, разбира се, не е изключено, като вадим наслуки кестените от този огън, в края на краищата да измъкнем нещо, от което животът на планетата да стане невъзможен. Това ще бъде лош късмет. Но съгласете се, че пред човечеството винаги е стояла такава заплаха. — Той разпръсна дима от цигарата си с ръка и се усмихна. — Вижте, аз отдавна вече съм отвикнал да разсъждавам за човечеството като цяло. Човечеството като цяло е твърде стационарна система, с нищо не можеш да й въздействуваш.

— Така ли мислите? — рече Нънан разочаровано. — Какво пък, може би е така…

— Кажете откровено, Ричард — попита Валентин, като явно се забавляваше. — Ето за вас, бизнесмена, какво се промени след Посещението? Вие научихте, че във Вселената има още най-малкото един разум освен човешкия. Е, и какво от това?

— Ами как да ви кажа? — измънка Нънан. Той вече съжаляваше, че започна този разговор. Нямаше за какво да си говорят. — Какво се измени за мен ли… Ето например вече от доста години усещам едно такова притеснение, някак си не се чувствувам уютно. Добре, те дойдоха и веднага си заминаха. А ако дойдат отново и им скимне да останат? Знаете ли, за мен, за бизнесмена, никак не е празен въпрос: кои са те, как живеят, какво им е нужно… В най-простия вариант съм принуден да мисля как да променя моето производство. Трябва да съм готов за това. А ако изобщо се окаже, че не съм нужен в тяхната система? — Той се оживи. — А ако всички ние се окажем ненужни? Слушайте, Валентин, щом вече стана дума, има ли някакви отговори на тези въпроси? Кои са те, какво им е било нужно, ще се върнат ли или не…

— Отговори има — каза Валентин, като се усмихна. — Те са даже твърде много, изберете си който и да е.

— А вие самият как смятате?