Неуговорени срещи

— Казах ви, не ме прекъсвайте! Пипнаха ме, избягах и сега отивам да се предам. Ще ми лепнат две години и половина или три. Жена ми ще остане без пари. Вие ще я осигурите. Така че да няма нужда от нищо, разбрахте ли? Питам ви, разбрахте ли? Близо до мястото, където се срещнахме първия път, има телефонна кабина. Тя е единствена наоколо, няма да я сбъркате. Порцеланът е под нея. Ако искате, го вземете, ако искате — не го взимайте, но жена ми не трябва да се нуждае от нищо. С вас още много работа ще вършим. Но ако се върна и науча, че не сте играли честно… Не ви съветвам да играете нечестно. Разбрахте ли?

— Разбрах ви — каза Пресипналия. — Благодаря. — После, като се забави малко, попита: — Да ви наемем ли адвокат?

— Не — каза Редрик. — Всичките пари до последния грош дайте на жена ми. Бъдете здрав.

Той закачи слушалката, огледа се, напъха ръцете си дълбоко в джобовете на панталона и без да бърза, тръгна нагоре по „Рудничарска“ покрай безлюдните заковани къщи.

3. Ричард Х. Нънан, 51-годишен, представител на доставчиците на електронна апаратура за Мармънтския филиал на Международния институт за извънземни култури

Ричард Х. Нънан седеше на бюрото си в своя кабинет и рисуваше дяволчета в огромния си делови бележник на бизнесмен. При това съчувствено се усмихваше и кимаше, без да слуша посетителя. Той просто чакаше да му се обадят по телефона, а посетителят, доктор Пилман, вяло го мъмреше. Или си въобразяваше, че го мъмри. Или се мъчеше сам да повярва, че го мъмри.

— Всичко това ще го имаме предвид, Валентин — каза накрая Нънан, като дорисува десетото дяволче, за да закръгли бройката и затвори бележника. — Наистина е безобразие…

Валентин протегна тънката си ръка и старателно изтърси пепелта от цигарата в пепелника.

— И какво по-точно ще имате предвид? — вежливо попита той.

— Всичко, което казахте — весело отвърна Нънан, отпускайки се назад в креслото. — До последната дума.

— А какво казах?

— Това не е важно — продума Нънан. — Каквото и да сте казали, всичко ще бъде взето предвид.

Валентин (доктор Валентин Пилман, носител на Нобелова награди и тъй нататък) седеше пред него в дълбокия фотьойл, дребничък, фин, старателен, без никакво петънце на велуреното яке, без никаква гънка на обтегнатия панталон, с ярка риза, строга едноцветна вратовръзка и лъщящи обувки, на тънките му бели устни играеше ехидна усмивка, огромни тъмни очила скриваха очите му, а черната коса над широкото му ниско чело беше подстригана „канадска ливада“.

— Според мен напразно ви дават вашата фантастична заплата — каза той. — Нещо повече, Дик, според мен вие сте и саботьор.

— Ш-ш-шт! — прошепна Нънан. — За бога, не говорете толкова високо.

— Наистина — продължи Валентин. — Вече доста време ви наблюдавам: вие изобщо не работите…

— Един момент! — прекъсна го Нънан и размаха дебелия си розов пръст. — Как тъй да не работя? Нима има поне една рекламация, останала без последствие?

— Не зная — каза Валентин и отново изтърси пепелта. — Пристига хубава апаратура, пристига и лоша апаратура. По-често пристига хубава, но какво общо имате вие с това — не зная.

— Ето виждате ли. А ако не бях аз, хубавата щеше да пристига по-рядко. Освен това вие, учените, непрекъснато разваляте хубавата апаратура, а после правите рекламации и кой ви прикрива тогава? Ето например…

Телефонът иззвъня и начаса забравил за Валентин, Нънан грабна слушалката.

— Мистър Нънан? — попита секретарката. — Отново ви търси господин Лемхен.

— Свържете ме.

Валентен стана, постави изгасналата цигара в пепелника, вдигна два пръста за сбогом, размърда ги и излезе, дребен, строен, спретнат.

— Мистър Нънан? — разнесе се в слушалката познатият муден глас.

— Слушам ви.

— Човек не може лесно да ви открие на работното място, мистър Нънан.

— Дойде нова партида…

— Да, вече зная. Мистър Нънан, пристигнал съм за малко, има няколко въпроса, които трябва да обсъдим, затова предлагам да се срещнем. Става дума за последните договори на „Мицубиши денки“. Юридическата им страна.

— На вашите услуги съм.

— Тогава, ако не възразявате, ще се видим след половин час в кантората на нашия филиал. Ще ви бъде ли удобно?

— Напълно. След половин час.

Ричард постави слушалката, стана и като потриваше пълните си ръце, се заразхожда из кабинета. Даже понечи да затананика някакъв моден шлагер, но веднага пропя фалшиво и добродушно се засмя на себе си. После си взе шапката, преметна през ръка шлифера и излезе в приемната.

— Мило дете — каза той на секретарката. — Запрашвам към клиентите. Вие оставате да командувате гарнизона, задържайте, както се казва, крепостта, а аз ще ви донеса шоколадче.