Неуговорени срещи

Истинската сила на Стругацки като писатели се проявява в изображението на втория тип контакт — където те без прекалена научнофантастична аргументация сблъскват човека с несъществуващото, но „възможното по вероятност или необходимост“ (Аристотел) човешко общества от друга планета — например от фашистко-диктаторско-милитаристично-бюрократичен тип… Типична сюжетна схема е „утопичен“ герой срещу „антиутопично“ обкръжение (много рядко — обратното). В тези случаи социалното моделиране на съветските писатели търси не отблъскване от земните представи, а напротив. Впрочем още през 1967 г. в своя отговор на анкетата на сп. „Иностранная литература“ те казват:

„В наше време задачата на литературата, както на нас ни се струва, се състои не само в изследването на типичния човек в типична обстановка. Литературата трябва да изследва типични общества… Съвременният свят е толкова сложен, връзките са толкова много и толкова объркани, че тази своя задача литературата може да решава само по пътя на известни социологически обобщения, чрез построяване на социологически модели (по необходимост опростени), но съхраняващи най-характерните черти и закономерности. Разбира се, най-важните елементи на тези модели продължават да бъдат типичните хора, но действуващи в обстоятелства, типизирани не по линията на конкретността, а по линията на тенденциите.“

Тези мисли са много точен аналитичен коментар към собственото им творчество.

Стругацки са автори с оригинални и изобретателни хрумвания: това е много важно за научната фантастика, то е, както се казва, conditio sine qua non (условие, без което не може). Но задачата на истинския художник започва след като дойде хрумването — в неговото смислово-образно извайване. Тъкмо тук е силата на известните съветски фантасти — в тънкия стилистичен усет, в психологическата проницателност, в умението да създават почти осезаема странна атмосфера — и всичко това подплатена с голяма идея. Типични примери в това отношение са Зоната („Пикник край пътя“) и Гората („Охлюв по стръмното“). Авторите постигат това в сложно художествено единство между преживяванията на героите и пластиката на фантастичната среда. Без живия Ред Шухарт, без неговия суеверен страх и ожесточена смелост, находчивост и безотговорност, социална незрялост и жестока съдба — Зоната щеше да бъде само антология на странни и опасни чудеса, които щяхме да следим с хладно любопитство… Кое е по-впечатляващо в Гората — растенията-животни или хората-растения; одухотворената Гора, живееща свой непонятен живот, или „растителният“ живот на горските жители?… Специално за българския читател ще бъде много любопитно и поучително да сравни абсурдното кръгово-повторително речепроизводство с нулева информативна стойност на жителите на Гората — и аналогичното поведение на фолклорно-абсурдните герои от разказите и пиесите на Радичков: явно е, че един и същ похват може да се използува с различна цел.

Много убедително е проследено събуждането на разсъдъка в помътената от удара глава на Кандид: неговото движение от ориентационно-познавателно любопитство през осъзнаване на по-далечни скрити връзки до проясняване на морално-волевото съзнание (цялостно ангажиране на личността). Към „Охлюв по стръмното“ (сб. „Эллинский секрет“, 1966) авторите добавят встъпление, част от което заслужава да цитираме:

„Биологът Кандид е съвременен човек. Той знае за света толкова, колкото и ние с вас, неговите цели са наши цели, неговият морал — наш морал. И ето на нашите знания, на нашите представи за целите, на нашия морал Гората противопоставя свои знания, свой морал, свои цели, съвършено чужди за нас.

Читателят не би трябвало да си блъска главата над въпроса къде точно протича действието: в глух неизследван край на земята или на отдалечена фантастична планета. За разбирането на повестта това няма значение, защото гората е по-скоро символ на неопознатото и чуждото, отколкото самото неопознато и чуждо, по необходимост опростен символ на всичко онова, което за сега е скрито от човечеството поради непълнотата на естествено-научните, философски и социологически знания.“