Неуговорени срещи

— До събота има време — отговорих. — Може и да отскочим.

Всичко беше казано. Сега трябваше да са говори за Солнечное, за библиотеката на Бобка, за пералнята, която пак е предала богу дух. И точно за тези неща се разговорихме. Илюзия за обикновена вечер и за да продължим и подсилим тази илюзия, решихме да пийнем чай. Отворихме нова кутия цейлонски, най-старателно, според както сочи науката, изплакнахме чайника с гореща вода, на масата тържествено бе поднесена кутия «Дама пика», после двамата се надвесихме над чайника и внимателно заследихме водата — да не пропуснем възловото кипване, разменяхме си традиционните шеги и докато поднасях чашките и чинийките, тихо взех от масата съдбовната фактура от гастронома и писмото за Лидочка, и паспорта на Сергеенко И. Ф., смачках ги и незабелязано ги пуснах в кофата за смет.

Великолепно си пийнахме чай — беше истински чай, «чаят като напитка», плямпахме за всичко, освен за най-важното, и все исках да разбера за какво ли мисли Ирка, защото имаше вид като че ли бе успяла да забрави целия ужас — каза ми всичко, което мисли по въпроса и сега с облекчение го бе забравила, за да ме остави пак насаме с моя избор.

После тя каза, че ще глади и аз да бъда до нея и да й разказвам нещо весело. Започнах да мия съдовете и в същия миг на вратата се позвъни.

Тихичко припявайки «Лучше гор могут быть только горы», аз тръгнах към антрето, мятайки къс поглед към Ирка (съвсем спокойно бършеше масата със суха кърпа). Като превъртях ключа, си спомних за моето чукче, но ми се стори смешно и неудобно да се връщам за него. Отворих вратата.

Високо съвсем младо момче с мокър шлифер и мокри светли коси напълно равнодушно обяви: «Телеграма, моля да се подпишете.» Взех от него молива, подпрях квитанцията до стената, написах датата и часа по негово настояване, после се подписах, върнах молива и квитанцията, благодарих и затворих вратата. Знаех, че нищо хубаво не мога да очаквам. Още в антрето, под светлината на лампата петстотин вата, разгърнах телеграмата и я прочетох. След това внимателно я сгънах на четири и угасих лампата. Ирка вече ме чакаше, облегната на вратата на банята. Дадох й телеграмата и отидох до бюрото. Събрах листите, наредих ги и ги мушнах в общата тетрадка. След това извадих нова папка, бутнах всичко вътре, завързах връзките и както бях прав, написах отгоре с технически шрифт: «Д. Малянов. Относно взаимодействието на звездите с дифузната материя в Галактиката». Прочетох, помислих и плътно задрасках «Д. Малянов». После взех папката и тръгнах да излизам. Ирка все още стоеше до вратата на банята, притиснала телеграмата до гърдите си. Когато минах край нея, тя направи леко движение с ръка, сякаш искаше да ме задържи или да ме благослови. Казах: «Аз съм при Вечеровски. Скоро ще се върна.»

По стълбището се заизкачвах бавно, стъпало по стъпало, от време на време оправях папката под мишницата си. Нямаше осветление, здрач, тишина, чуваше се само как плющи водата и се изтича от покрива към отворените прозорци. На площадката на шестия етаж, където в нишата на сметопровода онзи ден двама се целуваха, спрях и погледнах към двора. Огромното дърво влажно проблясваше с черната си корона, дворът беше празен, блестяха накъдрените от дъжда локви.

Никого не срещнах, само между седмия и осмия етаж седеше сгънат на стъпалата някакъв дребен жалък човечец, сложил до себе си сива старомодна шапка. Внимателно го заобиколих и продължих нагоре и той изведнъж каза:

— Не отивайте там, Дмитрий Алексеевич.

Спрях и го погледнах. Беше Глухов.

— Не отивайте там сега — повтори той. — Недейте.

Надигна се, взе си шапката, с усилие изправи гръбнак, като се държеше за кръста, и аз видях, че лицето му е изцапано с нещо черно — може би мръсотия, може би сажди, смешните му очила са кривнати настрана и е стиснал силно устни, като от болка. Той оправи очилата си и рече, като едва мърдаше устни:

— Още една папка. Бяла. Още едно знаме на капитулация.

Мълчах. Той леко се плесна с шапката по коленете, като че ли изтупа праха, и после започна да я чисти с ръкав. Мълчеше, но не си тръгваше. Чаках какво още ще каже.

— Разбирате ли — проговори той накрая, — винаги е неприятно да се капитулира. Казват, в миналия век дори се застрелвали, за да не капитулират. Не защото се страхували от инквизиции или от концлагер и не защото се страхували да не проговорят при мъченията, а просто защото е срамно.

— И в нашия век се е случвало — казах аз. — И даже нерядко.