Неуговорени срещи

— Там… един човек — промърмори Малянов, без да разбира какво се е случило с Игор Петрович. Изведнъж го осени съвсем друга мисъл. — Слушайте! — изкрещя той и скочи. — Да идем! Моля, една приятелка на жена ми. Тя ще потвърди! Цялата нощ съм спал не съм излизал никъде.

Блъскайки се, те тръгнаха към вратата.

— Интересно, интересно… — повтаряше Игор Петрович. — Приятелка на жена ви… Ще видим!

— Тя ще потвърди — мърмореше Малянов — Ще видите, тя ще потвърди…

Вмъкнаха се в стаята на Бобка, без да почукат, и се заковаха на място. Стаята беше разтребена и празна. Лидочка я нямаше и завивките на леглото ги нямаше, и куфара го нямаше. А под прозореца, сред парчетата от глинения кърчаг (Хорезъм, XI век) седеше Калям с абсолютно невинен вид.

— Това ли? — рече Игор Петрович, сочейки Калям.

— Не… — отвърна Малянов глуповато. — Това е нашият котарак, отдавна е при нас… Моля ви се, но къде е Лидочка! — Огледа закачалката — и белия шлифер го нямаше. — Тя, значи, сигурно си е тръгнала…

Игор Петрович вдигна рамене.

— Сигурно — каза той. — Няма я.

С тежки стъпки Малянов отиде до строшения кърчаг.

— Хайван такъв! — каза и шляпна Калям по ухото.

Калям се стрелна навън. Малянов клекна. Парчетии. А беше хубав кърчаг…

— Отдавна ли живее при вас? — попита Игор Петровия.

— Вчера пристигна.

— Тук ли й е багажът?

— Не го виждам — рече Малянов. — И шлифера го няма.

— Странно, нали? — попита Игор Петрович.

Малянов мълчаливо махна с ръка.

— Да върви по дяволите! — отсече Игор Петрович. — Я да му цапнем по още една…

Внезапно входната врата се отвори и в антрето…“

6. „… вратата на асансьора, моторът изръмжа. Малянов остана сам.

Дълго стърча на прага на Бобковата стая, облегнат на касата на вратата и без да мисли за нищо. Отнякъде се появи Калям, мина край него, нервно размахал опашка, излезе на площадката и почна да ближе циментовия под.

— Нейсе — рече накрая Малянов, дръпна се от вратата и влезе в голямата стая. Беше задимено, на масата самотно стърчаха три сини чашки — две празни и една пълна до половината, слънцето вече беше стигнало до рафтовете с книги.

Поседя малко във фотьойла, допи чашата си. Навън нещо гърмеше и свистеше, през отворените врати долитаха детски ревове и шумът на асансьора. Миришеше на чорба. После той стана, затътрузи се през антрето, удари си рамото в ръба на вратата, измъкна се на стълбищната площадка и спря пред апартамента на Снеговой. Вратата беше запечатана и на ключалката се мъдреше огромен восъчен печат. Той внимателно го докосна с върховете на пръстите си и веднага дръпна ръка. Всичко е истина. Всичко, което се е случило, се е случило. Гражданинът на Съветския съюз Арнолд Павлович Снеговой си е отишъл от живота…“

Четвърта глава

7. „… изми и нареди по местата им чашките, събра парчетата от стаята на Бобка и даде на Калям риба. После взе високата чаша, с която Бобка пиеше мляко, разби три сурови яйца, натроши хляб, обилно поръси всичко със сол и пипер и го разбърка. Не му се ядеше, вършеше всичко механично. Изяде попарата, изправи се на балконската врата, загледан в обляния в слънце празен двор. Даже не бяха си направили труда да засадят дръвчета. Нито едно.

Мислите му течаха на немощна струйка, дори, честно казано, не бяха мисли, а просто така — някакви фрагменти.

Не, Снеговой е умрял, това е ясно. Никога вече няма да го видя. Добър човек беше, само малко нелеп. Винаги си беше някак несретен… особено вчера. И е звънил някому… Звънял е някому, искал е да каже нещо, да обясни, да предупреди. Малянов потръпна. Постави в мивката мръсната чаша — ембриончето на бъдещата купчина мръсни съдове. Великолепно е почистила Лидочка, кухнята блести… А той ме предупреждаваше за Лидочка. Наистина около тая Лидочка има нещо тъмно…

Малянов се втурна в антрето, затършува под закачалката и намери писъмцето на Ирка. Не, глупости! Всичко е вярно. И почеркът очевидно е на Ирка и маниерът й… И изобщо, я помислете: от къде на къде убийца ще мие съдове…“

8. „… на Валка даваше заето. Малянов затвори телефона и се изпъна на кушетката, забил нос в твърдите власинки на покривката. Явно и при Валка нещо не е наред. Някаква истерия… Питаше ме нещо, нещо странно… Ех, Валка, да ти имах грижите! Добре де, нека идва. Той е в истерия, аз съм в истерия — току-виж, двама сме измъдрили нещо.

Тогава някой се изкашля зад гърба му, в антрето. Сякаш буря отнесе Малянов от кушетката. И, разбира се, нищо. В антрето нямаше никой. И в банята. И в килера също. Провери ключалката, върна се на кушетката и забеляза, че коленете му треперят. Дявол да го вземе, нервите не издържат… Още веднъж набра телефона на Валка и тресна слушалката. Ще телефонира от Вечеровски. Навлече чиста риза, провери по джобовете за ключа, заключи вратата подире си и хукна нагоре по стълбището.