Неуговорени срещи

— Каква книга? — попита накрая Малянов.

— Каквато и да е — отвърна Снеговой нетърпеливо. — Вземете тази и я дръжте, да не забравим… И да седнем за минутка.

Напълно объркан, Малянов взе дебелия том от масата и го стисна под мишница, а после се отпусна на канапето. Арнолд Палич седна до него и веднага запали цигара. Не поглеждаше към Малянов.

— Значи така — изръмжа. — Значи така… Първо, каква е тази жена?

— Лидочка ли? Нали ви казах, приятелка на жена ми. Защо?

— Добре ли я познавате?

— Не, днес се запознахме. Дойде с писмо… — Малянов се запъна и попита уплашено: — Вие какво, да не мислите, че…

Снеговой го прекъсна:

— Въпросите ще задавам аз. Нямаме време. Над какво работите в момента, Дмитрий Алексеевич?

Малянов мигом си спомни за Валка Вайнгартен и по тялото му пак пропълзя подозрителна хладина. Усмихна се кисело и каза:

— Днес всички се интересуват от работата ми…

— А кой друг? — бързо реагира Снеговой, пронизвайки го с малките си сини очи. — Тя ли?

Малянов поклати глава.

— Не… Вайнгартен… Моят приятел.

— Вайнгартен… — Снеговой се намръщи. — Вайнгартен…

— Ама не! — рече Малянов. — Аз добре го познавам, от училище сме заедно и досега сме приятели…

— Фамилията Губар нищо ли не ви говори?

— Губар ли? Не… Какво се е случило, Арнолд Палич?

Снеговой смачка фаса в пепелника и веднага запали друга цигара.

— Кой друг ви е разпитвал за вашата работа?

— Никой друг.

— И тъй — над какво работите?

Малянов побесня. Той винаги побесняваше, когато му станеше страшно.

— Слушайте, Арнолд Палич — каза. — Не разбирам…

— Аз също! А много искам да разбера! Разказвайте… Не, почакайте… Вашата работа секретна ли е?

— За какъв дявол ще е секретна! — раздразнено отвърна Малянов. — Обикновена астрофизика и звездна динамика. Взаимодействие на звездите с дифузната материя. Няма нищо секретно, просто не обичам да разказвам за моята работа, докато не я завърша.

— Звезди и дифузна материя… — повтори Снеговой и повдигна рамене. — Де е имението, де е водата… — И не е секретна? Нито една част?

— Нито една буква!

— И Губар не познавате?

— И Губар не познавам.

Снеговой пушеше — огромен, прегърбен, страшен. После рече:

— Е, щом не, значи не. Това е всичко, Дмитрий Алексеевич. Извинявайте, за бога.

— Да, но за мен не е всичко! — каза Малянов заядливо. — Все пак бих искал да знам…

— Нямам право! — отряза го Снеговой.

Разбира се, Малянов не би се предал лесно, но точно в този миг забеляза нещо и прехапа език — десният джоб на великанското яке на Снеговой беше издут и там съвсем ясно и недвусмислено проблесна дръжката на пистолет. Някакъв голям пистолет. Като гангстерските колтове по филмите. И този колт веднага изби всички мераци на Малянов да се разправя. В същия миг разбра, че ще стане глупашка история и че тук не той разпитва. А Снеговой се надигна и рече:

— Ето какво, Дмитрий Алексеевич. Аз утре пак…“

Трета глава

5. „… полежа по гръб, съвземаше се бавно. Под прозореца вече гърмяха камиони, но в апартамента беше тихо. От вчерашния шантав ден му бе останало само леко бръмчене в главата, метален вкус по езика и някакво неприятно трънче в душата, или в сърцето, или бог знае къде. Тъкмо започна да премисля какво ли ще е това трънче и на вратата предпазливо се позвъни. А, това е Палич с ключовете, съобрази той и бързо скочи от леглото.

От антрето видя, че всичко в кухнята е разтребено, а вратата на Бобковата стая е плътно затворена и перденцето вътре дръпнато. Лидочка кърти. Станала е, измила е съдовете и пак се е пъхнала в леглото.

Докато се мотаеше с бравата, звънчето отново деликатно издзънка.

— Сега, сега… — със сънливо пресипнал глас каза той. — Минутка, Арнолд Палич.

Но изобщо не беше Арнолд Палич. Търкайки крака по гумената постелка, на прага стърчеше абсолютно непознат млад човек — с дънки и черна риза с навити ръкави и огромни слънчеви очила. Малянов забеляза също, че в края на площадката, до асансьора, се разтакават още двама, но веднага ги забрави, защото първият произнесе:

— От прокуратурата — и тикна под носа на Малянов някаква карта. Разтворена.

Много мило! — се стрелна в главата на Малянов. — Всичко е ясно. Трябваше да се очаква. Разстрои се. Погледна тъпо картата — снимка печати и подписи.

— Да, да — отрони той. — Разбира се. Моля. По какъв повод?

— Добър ден — вежливо поздрави младежът. — Малянов, Дмитрий Алексеевич?

— Аз.

— Ако разрешите — няколко въпроса.

— Моля, моля — отвърна Малянов. — Почакайте, разхвърляно е… Току-що станах… Може би в кухнята? Не, там сега е слънчево… Добре де, влезте, веднага ще разтребя.

Младият влезе в голямата стая и скромно спря на средата, като се оглеждаше без смущение, а Малянов надве-натри оправи леглото, намъкна ризата, обу си дънките и тръгна да вдигне завесите и да отвори прозореца.

— Седнете тук, във фотьойла… А може би ще ви е по-удобно до бюрото? Какво всъщност се е случило?

Внимателно прекрачвайки разхвърляните по пода листи, младежът се приближи до фотьойла, седна и сложи на коленете си папка.

— Паспорта ви, моля — каза.

Малянов затършува по бюрото, изрови паспорта и му го даде.