Неуговорени срещи

— Глупости. Това са дрънканици на нашите психолози. Аз съм землянин! Когато научих, че ми е забранено да живея на Земята, едва не се побърках! Само на андроидите им е забранено да живеят на Земята. Мотах се като луд насам-натам — търсех доказателства, че не съм андроид, че съм имал детство, че съм работил с главанаците… Вие сте се страхували да не ме докарате до лудост? Е, сега това почти ви се удаде!

— А кой ви каза, че ви е забранено да живеете на Земята?

— Какво — да не би да е лъжа? — запита той. — Може би ми е разрешено да живея на Земята?

— Сега вече не зная… Сигурно да. Но преценете сам, Льова! На целия Саракш единствено Тристан знаеше, че вие не трябва да се връщате на Земята. А той не би могъл да ви каже това… Или все пак ви го каза?

Абалкин мълчеше. Лицето му си оставаше все така неподвижно, но по матовобелите му страни избиха сиви петна като следи от стари лишеи и той заприлича на пандейски дервиш.

— Е, добре — каза Екселенц, като почака малко. Той демонстративно си гледаше ноктите. — Да допуснем, че Тристан все пак ви е разказал за това. Не разбирам защо го е направил, но така да е. В такъв случай защо не ви е разказал и останалото? Защо не ви е разказал, че сте „подхвърлено дете“? Защо не ви е обяснил причините за забраната? Та нали е имало причини, и то доста съществени, каквото и да сте си мислили за това…

Лицето на Абалкин бавно и болезнено се сгърчи, то изведнъж загуби твърдостта си и сякаш се източи — челюстта му леко провисна, очите му се разтвориха широко като в почуда и за първи път дочух дишането му.

— Не искам да говоря за това… — високо и дрезгаво каза той.

— Много жалко — каза Екселенц. — За нас това е много важно.

— А за мен е важно само едно — каза Абалкин. — Да ме оставите на мира.

Лицето му отново стана твърдо, веждите му се спуснаха и сивите петна по матовите му страни започнаха бавно да се отдръпват. Екселенц заговори със съвсем друг тон:

— Льова. Разбира се, че ще ви оставим на мира. Но ви моля, ако внезапно почувствувате, че с вас става нещо необичайно… че имате някакво необичайно усещане… някакви странни мисли… просто ако се почувствувате болен… Моля ви, съобщете ни за това. Е, нека да не е на мене. На Горбовски, на Комов, на Бромбърг в края на краищата…

Тогава Абалкин се обърна с гръб към него и тръгна към вратата. Екселенц почти крещеше след него, протегнал ръка:

— Само че веднага! Веднага! Докато още сте землянин! Да допуснем, че съм виновен пред вас, но нали Земята за нищо не е виновна!…

— Ще се обадя, ще се обадя — каза Абалкин през рамо. — Лично на вас.

Той излезе, като грижливо затвори вратата зад себе си. Няколко секунди Екселенц мълча, вкопчен в дръжките на креслото, и напрегнато се ослушва. После полугласно изкомандува:

— След него. И в никакъв случай не го изпускай. Връзка чрез гривната. Аз ще бъда в музея.

4 юни 78 година Завършекът на операцията

Щом излезе от сградата на „Комкон-2“, Абалкин тръгна спокойно, с походка на безделник по Улицата на червените кленове, влезе в кабината на един уличен видеофон и поговори с някого. Разговорът продължи малко повече от две минути, след това все така спокойно, сложил ръце на гърба, Абалкин свърна към булеварда и се настани там на една пейка срещу барелефа на Строгов.

Според мен той много внимателно прочете всичко, което беше издълбано в подножието, после разсеяно се огледа и към двайсет минути стоя в позата на човек, който си почива след тежък труд: разперил ръце по облегалката на пейката, отхвърлил назад глава и протегнал до средата на алеята кръстосаните си крака. Към него взеха да прииждат катерички, една скочи на рамото му и тикна муцунката си в ухото му. Той се засмя високо, взе я в шепите си и като прибра крака, я сложи на коленете си. Катеричката така и остана да седи там. Според мен той разговаряше с нея. Слънцето току-що беше изгряло, улиците бяха пусти и освен него на булеварда нямаше жива душа.

Разбира се, не хранех никакви илюзии, че съм успял да остана незабелязан. Несъмнено той знаеше, че не свалям очи от него, и сигурно вече беше съобразил как да се отърве от мен, когато потрябва. Но не това ме занимаваше сега. Безпокоеше ме Екселенц. Не разбирах какво е намислил.

Той ми нареди да намеря Абалкин. Искаше да се срещне с Абалкин, за да си поговорят на четири очи. Поне така беше в началото, преди три дни. После той се увери или по-скоро убеди себе си, че Абалкин неминуемо ще стигне до детонаторите. Тогава му направи засада. За разговори насаме вече и дума не можеше да става. Заповедта беше: „Залови го, щом се докосне до кърпата.“ И имаше пистолет. Очевидно за случай че не успеем да го хванем. Е, добре. Сега Абалкин идва сам при него. И с просто око се вижда, че Екселенц няма какво да му каже. И нищо чудно няма: Екселенц е убеден, че програмата работи, и в такъв случай всякакви разговори с Абалкин са безсмислени. (Аз си имах собствено мнение по въпроса дали програмата наистина работи, но то не значеше нищо. Преди всичко трябваше да проумея замисъла на Екселенц.)