Неуговорени срещи

— Ние прекрасно знаем, че на практика нямаме никакъв шанс да оцелеем. Пандемията не престава, а в началото се надявахме на това. Само един човек на сто хиляди остава незаразен. Ето аз например, Драудан… и едно момче, което израсна пред очите ми. То сега е на осемнайсет години и изглежда на осемнайсет… Ако не сте знаели всичко това, знайте го. А ако сте го знаели, тогава имайте предвид, че прекрасно разбираме своето положение. И сме готови да приемем всяко ваше условие — готови сме да работим за вас, готови сме да ви се подчиняваме… Всички условия освен едно: ако ще ни лекувате, ще лекувате всички. Никакъв елит, никакви избраници!

Старецът млъква, пресяга се за канчето с вода и пие жадно. Войникът, който стои до вратата, пристъпва от крак на крак и се прозява, като прикрива с длан устата си. Той изглежда на двайсет и пет години. А в действителност на колко ли е? На тринайсет? На петнайсет? Юноша…

Седя неподвижно и се старая да не размърдвам каменната си физиономия. Подсъзнателно очаквах нещо от този род, но това, което чух от очевидеца и пострадалия, кой знае защо, не се побира в главата ми. Ни най-малко не се съмнявам във фактите, които изложи старецът, но всичко е като в сън — всеки детайл поотделно има смисъл, но всички заедно изглеждат абсурдно. Може би причината е, че предубеденото мнение за Странниците, безусловно прието у нас на Земята, се е превърнало в моя плът и кръв?

— Откъде знаете, че те са нечовеци? — питам аз. — Виждали ли сте ги? Вие лично?

Старецът изпъшква. Лицето му става страшно.

— Половината от безсмисления си живот бих дал, за да видя пред себе си поне един… — прегракнало казва той. — Ей с тези ръце… Сам… Но, разбира се, не съм ги виждал. Те са твърде предпазливи и страхливи… Та тях сигурно никой не ги е виждал освен онези мръсни предатели от правителството преди четирийсет години… А според слуховете те изобщо нямат форма, като водата, да кажем, или като парата…

— Тогава не е ясно — казвам аз. — Защо съществата, които нямат форма, ще примамват няколко милиарда човека при себе си под земята?

— Проклети да сте дано! — повишава глас старецът. — Та това са нечовеци! Как ние с вас можем да преценим какво им трябва на нечовеците? Може би роби. Може би храна… А може би строителен материал за техните градове… Има ли някаква разлика? Те разрушиха нашия свят! Те и сега не ни дават мира, преследват ни като плъхове…

И в този момент внезапно лицето му се изкривява страшно. Той отскача поразително чевръсто за своите години към отсрещната стена, като с трясък отмята табуретката. Не успявам да мигна, а вече държи с две ръце голям никелиран револвер, който е насочил право към мене. Сънените стражи са се събудили и със същия израз на недоверие и ужас в лицата, станали изведнъж съвсем детински, без да откъсват очи от мен, тършуват около себе си да намерят своите винтовки.

— Какво се е случило? — казвам и гледам да не мърдам.

Никелираното дуло се люлее, а стражите, напипали най-сетне оръжието си, дружно щракат затворите.

— Твоята глупава дреха все пак заработи — ломоти Шчекн на своя език. — Почти не се виждаш. Само лицето ти е останало. Нямаш форма като водата или като парата. Впрочем старецът вече се отказа да стреля. Или да го укротя, а?

— Недей — казвам аз на руски.

Старецът най-после се обажда. По-бял е от стената и се запъва, като говори, но не от страх, разбира се, а от ненавист. Дума да няма, силен е старецът.

— Проклет подземен върколак! — казва той. — Сложи си ръцете на масата! Лявата върху дясната! Ха така…

— Това е недоразумение — казвам аз сърдито. — Не съм върколак. Имам специална дреха. Тя може да ме направи невидим, само че работи лошо.

— Ах, дреха ли? — подигравателно казва старецът. — На Северния архипелаг са се научили да правят дрехи-невидимки!

— На Северния архипелаг са се научили да правят много неща — казвам аз. — Моля ви, приберете си оръжието и дайте да се разберем спокойно.

— Глупак си ти — казва старецът. — Да беше намерил малко време да погледнеш нашата карта. Там няма никакъв Северен архипелаг… Веднага те разбрах що за човек си, само че не можех да повярвам в подобна наглост…

— Как можеш да се унижаваш така? — ломоти Шчекн. — Ти се оправи със стареца, а аз — с другите двама…

— Застреляйте кучето! — заповядва старецът на стражата, без да сваля поглед от мене.

— Ще ти дам аз на тебе едно „куче“! — казва Шчекн на най-чисто местно наречие. — Бъбрив стар козел!

Тогава нервите на момчетата не издържат и започва пукотевица…

3 юни 78 година Отново Майя Глумова

Попрекалил съм с усилването на видеофона. Апаратът мелодично изрева в ухото ми като непознатия с късите панталони в разгара на ухажването на мисис Никълби. Излетях като тапа от креслото и в движение напипах клавиша за приемане.

Обаждаше се Екселенц. Беше 07:03 часът.

— Стига си спал — каза той доста благодушно. — На твоята възраст нямах навика да спя.

Интересно докога ще го слушам да разправя за моята възраст? Вече съм на четирийсет и пет… А впрочем на моите години той си спеше. Пък и сега обича да си поспива.