Нещо лично

Скаранджело разбра намека и започна да се съблича. Долових шумоленето на найлон и вълна, а после на памучна материя. Чух я как се пъхна под одеялото, след което издаде тих звук, нещо средно между хъмкане и покашляне, който приех като: Окей, благодаря, оправих се. Обърнах се по гръб и се загледах в тавана.

— Винаги ли спиш върху завивките? — попита тя.

— Когато е топло — отвърнах.

— С дрехите?

— В ситуация като тази нямам друг избор.

— Защото нямаш пижама. Нито пък дом, багаж, лични вещи. Споменаха го на брифинга.

— Кейси Найс вече ми каза — отвърнах аз и отново се обърнах към стената, нагласявайки се по-удобно.

Нещо обаче ми убиваше, някакъв предмет в джоба ми. Не беше четката за зъби, която държах в другия си джоб. Надигнах се и проверих.

Шишенцето от хапчетата на Кейси Найс. Извадих го и напрегнах поглед, за да прочета надписа на етикета. Ей така, от любопитство. Очаквах някакво лекарство против сенна хрема, взето заради пролетния полен в горите на Арканзас, или пък болкоуспокоително в случай на мускулна треска. Но на етикета пишеше „Ксанакс“ — наименование, което познавах и което нямаше нищо общо с алергиите или болката. „Ксанакс“ се вземаше срещу стрес или безпокойство. А също така и срещу депресия или пристъпи на паника. Голяма разфасовка, отпускана само срещу рецепта.

Но таблетките не бяха предписани на Кейси Найс. Името върху етикета беше друго, на мъж. Антонио Луна.

— Какво мислиш за нашата госпожица Найс? — подхвърли Скаранджело.

— Симпатична и мила е.

— Не е ли твърде мила?

— Това притеснява ли те?

— Евентуално.

— В Арканзас се справи чудесно. Съседът не успя да я засегне.

— А как би реагирала, ако ти не беше там?

— Вероятно по подобен начин. С различна динамика, но със същия резултат.

— Добре е да го знам.

— Твое протеже ли е?

— За пръв път я виждам. Не съм сигурна, че бих избрала точно нея. Но само тя беше на разположение от Държавния департамент.

— Световните лидери непрекъснато рискуват някой да ги гръмне — рекох. — Това е цената на работата им. Но в днешно време охраната е по-добра от всякога. Не разбирам защо е тази паника.

— На брифинга беше подчертано, че си много добър математик.

— Брифингът ви е бил неточен. Останал съм на нивото на аритметиката от училище.

— Каква е площта на кръг с радиус хиляда и триста метра?

Усмихнах се в здрача. Пи по ер на квадрат.

— Над пет квадратни километра.

— А средната гъстота на населението в големите западноевропейски градове?

Това не беше нито висша математика, нито аритметика, а обща култура.

— Петнайсет хиляди на квадратен километър?

— Изостанал си. В момента е около деветнайсет, плюс-минус. Някои части на Лондон и Париж достигат двайсет и пет хиляди. Което предполага, че трябва да проверят десетки хиляди покриви и прозорци, плюс самоличността на повече от сто хиляди души. А това на практика е невъзможно. В момента един талантлив стрелец с далекобойна пушка в ръце е най-лошият им кошмар.

— Забравяш блиндираните панели.

Скаранджело кимна в мрака. Чух помръдването на главата й върху възглавницата.

— Те ще покриват фланговете, но не и предната и задната част — обади се тя. — Политиците не ги обичат. С тях изглеждат уплашени, каквито всъщност са. Но не им е приятно хората да го разберат.

Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.

— Знаел ли е някой, че стъклото ще издържи?

— Производителят, който е бил убеден в това. За разлика от някои експерти, които са имали съмнения.

Мой ред да кимна в мрака. И аз бих се съмнявал. Петдесети калибър има огромна пробивна сила. Произведен е за картечници „Браунинг“, които повалят цели дървета.

— Лека нощ — рекох.

— Дано да е лека — отвърна Скаранджело.

Кацнахме на „Льо Бурже“ в свежата слънчева пролетна сутрин. Според стюардесата това било най-голямото летище за частни полети в света. Самолетът напусна пистата и започна да рулира към две черни коли, паркирани далече от всичко останало. Ситроени, помислих си аз. Не съвсем лимузини, но все пак дълги, ниски и лъскави. До тях стояха петима мъже. Всичките леко наведени срещу вятъра и намръщени от силния шум. Двама от тях очевидно бяха шофьорите, другите двама бяха униформени жандармеристи, а последният беше сивокос, представителен, с хубав костюм. Самолетът измина още няколко метра и спря. Двигателите заглъхнаха. Петимата изпънаха рамене и пристъпиха крачка напред. Докато стюардесата се бореше с вратата, Скаранджело се обърна и ми подаде мобилен телефон.

— Звънни, ако ти потрябвам.

— На какъв номер?

— Онзи, който е записан вътре.

— На различни места ли отиваме?

— Естествено — отвърна тя. — Ти отиваш да огледаш местопрестъплението, а аз — в ГДВС.

Кимнах. Главната дирекция за външна сигурност. Ни повече, ни по-малко. Сериозна работа. Френският вариант на ЦРУ. Вероятно визита на добра воля от страна на Скаранджело, комбинирана с обмен на строго секретна информация. Или некомбинирана.

— Освен това аз съм стръв и по-добре да не си наблизо, а? — казах.

— Това не е съществено.

— Кейси Найс дойде с мен в Арканзас.

— Но стоеше на два метра дистанция.