Нещо лично

Пред мен Кейси Найс тръгна встрани от пътеката. Крачеше по-бавно, но явно там й беше по-добре. Аз направих същото, но избрах противоположната страна. Не биваше да се превръщаме в обща мишена. Не исках да я улучи някой куршум, предназначен за мен. Или пък предназначеният за нея куршум да убие мен.

Продължавахме да се приближаваме по диагонал. После Кейси Найс стигна до края на поляната и се обърна. Подадох й ръчен сигнал „Спри!“ и тя се закова зад едно дърво. Прекосих пътеката с три големи крачки и застанах на няколко метра от нея.

— Искаш ли да почукам на вратата? — попита тя.

— Мисля, че ще се наложи.

— Дали има куче?

— Ако имаше, досега трябваше да се е разлаяло.

Найс кимна, пое си дъх и тръгна напред. Звукът под краката й се промени — потропването на камъчета по пътеката се превърна в хрущене на чакъл. После тя почука. Очевидно нямаше звънец. При неколкократния сблъсък на кокалчетата й с дървото отекна рязък насечен звук. В града подобно чукане би прозвучало тревожно, но не и в такива затънтени места, където го приемаха за нормално.

Никакъв отговор.

Никакво скърцане на дюшеме, никакво влачене на крака.

Нищо.

Тя опита втори път.

Чук-чук-чук.

Тишина. Къщата беше празна. Никой не ни наблюдаваше, нито хора, нито камери.

Напуснах укритието си и се присъединих към нея. Повечето прозорци бяха със спуснати пердета. През малкото пролуки, които открихме, не се виждаше много. Просто стаи, обзаведени с евтини мебели. Преди доста години. Самата къща представляваше дълга и ниска постройка. Подобна на къщата на съседа и може би строена от същите майстори. Намираше се на площадка от отъпкана пръст, поръсена с малко чакъл. Миналогодишните бурени се пробуждаха — редки и немощни отпред, където постоянно се минаваше, и по-гъсти отстрани. Там те почти покриваха двете пътечки — едната към задната врата, а другата към паркирания наблизо син пикап.

Той наистина беше форд, при това направо древен. Едва ли струваше повече от сто долара. Перфектен за човек, който току-що е излязъл от „Левънуърт“. Леденостуден на пипане, а и наглед отдавна недокосван.

Кейси Найс се оглеждаше за обичайните места, където хората крият резервни ключове. Но тук почти нямаше такива. Край вратата липсваха саксии. Нямаше нито евтини статуи, нито каменни лъвове.

— Ще проникваме ли? — попита тя.

Вече бях забелязал третата пътечка. Почти невидим коловоз в пръстта със стъпкани бурени наоколо — по-малки от останалите и със странно потъмнели листа. Пътечката подминаваше пикапа и продължаваше към дефилето.

— Първо да проверим това — кимнах натам аз.

Тя ме последва през гората. Не след дълго се озовахме в източния край на друго дефиле. Приличаше на онова, което вече познавахме — дълбоко десетина метра дере с формата на гигантска вана. Резултат от разместване на земните пластове. Или от глетчер преди един милион години, пробивал си път към низините бавно, но сигурно, като плуг в полето. Подобно на своя близнак, и това дефиле имаше скални отломки на дъното, които не позволяваха кой знае каква растителност. Дърветата от двете му страни бяха високи, сякаш за да подчертаят дълбочината и дължината на почти отвесните склонове.

В източния край се виждаха три отсечени дървета. Високи и прави борове. Два от тях лежаха напреки на дъното, като рамка на мост. Третият беше нарязан на триметрови трупи, легнали перпендикулярно на другите два и образуващи солидна платформа. Трупите бяха покрити с шперплатови плоскости, заковани с дебели пирони.

— За какво? — попита Кейси Найс.

Стъпихме на платформата и поехме предпазливо напред, като се хващахме за надвисналите отгоре клони.

Спряхме по средата и се огледахме. Зад нас имаше само дървета, също както и от двете ни страни. Дефилето продължаваше напред, чак до хоризонта на запад. Тясно и право. Далечният му край не се виждаше. Преди него имаше някакво сиво петно, което препречваше погледа. Сякаш бе насилствено скъсено от по-късно срутване на скални късове.

Погледнах в краката си. Върху шперплата се виждаха две овални следи, близо една до друга. Имаха формата на щраусови яйца или топки за ръгби. Бяха сиви и дори леко сребристи, като от триене на шперплата в метал. Имаше и графит, който е съставна част на смазочните масла, а също така и най-обикновен прах от въздуха. Смазката има свойството да привлича мръсотията.

Приклекнах и плъзнах пръст по следите.

— Обикновено пушка с такива размери върви в комплект със стойка, чиито крачета са монтирани зад цевта — казах аз. — Заключват се в горно или в долно положение. Като всеки добър стопанин, и той е намазал пантичките с малко грес, избърсал ги е с памучна кърпа, а след това е потъркал с нея и крачетата, за да ги предпази от корозия. Най-вече петичките, които са единствените части на оръжието, имащи контакт с околната среда. Идвал е тук да тренира. Правил го е толкова често и под толкова различни ъгли, че е оставил тези отпечатъци върху шперплата.

— Шерлок Холмс — отбеляза тя.

Насочих поглед към дефилето.

— Да допуснем, че онези скали отсреща образуват нещо като площадка. И че върху нея е поставял мишените си.