Некромантът

Софи се опита да изрече името на брат си, но устата й бе пълна с прах и тя не можеше да оформи думата. А когато протегна ръка към него, той бавно и решително й обърна гръб и последва Джон Дий и Вирджиния Деър навън от горящата сграда.

Не погледна назад.

Глава 65

— Това е хендж — каза Уилям Шекспир, загледан в двата високи изправени камъка с масивна плоча върху тях. — Също като Стоунхендж.

— Използвах Стоунхендж за модел — съгласи се Маретю. — Всяко Сенкоцарство е свързано с друго поне чрез един портал. Някои имат два, а по-големите царства, с големината на планета, имат много. Когато създадох този свят, ми трябваха само два портала. Единият е свързан с лей-портала в Париж…

— Значи си знаел, че ще го използваме? — прекъсна го Скатах.

— Знаех.

— Някой ден ще ми кажеш как си разбрал — рече сериозно Скатах.

— Може би ще ти кажа. Някой ден.

— Това ли е вторият портал? — попита Жана, загледана в изправените камъни. — Накъде води?

— Към Кръстопътя на Сенкоцарствата — рече Маретю, а после пристъпи между двата камъка… и изчезна.

— Мразя лей-порталите — промърмори Скати. — Почакайте само да се уверя, че от другата страна не ни чакат неприятни изненади. — Тя извади мечовете си и се стрелна през портала. Секунда по-късно леко позеленялото й лице се появи във въздуха. — Всичко е чисто.

Шекспир бе следващият, който премина, последван от Жана и Сен Жермен, хванати за ръце. Паламед бе последният, който напусна плейстоценското Сенкоцарство. Обърна се да погледне назад и осъзна, че светът е започнал да чезне. Цветовете избледняваха към сиво и линията на хоризонта се разсейваше във фин блещукащ прах. Пред очите на рицаря прахът се завихри нагоре в безоблачното небе, а после и самото небе потъна в пълен мрак. Луните угаснаха една по една. Паламед потрепери. Този свят и всичко в него — цялата необикновена флора и разнообразна фауна — умираше, защото мъжът с куката вече нямаше нужда от него. Този свят бе създаден с една-единствена цел: да плени — или може би да спаси? — Скатах и Жана. Маретю сигурно бе знаел, че Сен Жермен ще дойде да търси жена си. Едрият рицар се намръщи: а дали бе знаел също, че Паламед и Уил ще последват приятеля си? Маретю каза, че идвал от миналото… тогава откъде знаеше толкова много за бъдещето?

Кой беше мъжът с куката?

Сарацинския рицар скочи през хенджа в последния миг, преди самата порта да се разпадне на прах.

Мъжът с куката изчака, докато Паламед се появи.

— Радвам се, че успя да се присъединиш към нас — каза той. — Надявах се, че няма да се забавиш твърде дълго. — После се обърна към малката групичка и вдигна лявата си ръка. Куката заблестя с топла златиста светлина, осветявайки частично голямата пещера. — Добре дошли в Шибалба — каза Маретю. — За щастие нямаме време да разглеждаме забележителностите. Трябва да се махаме оттук веднага — добави той и се затича. — Телесната топлина и аурите ни ще привлекат някои особено гадни пазители. Вървете точно след мен. И каквото и да правите, в никакъв случай не криввайте от пътя.

— Мразя това място — изсумтя Скатах, стиснала носа си в опит да се спаси от вонята на сяра.

— Била ли си тук по-рано? — попита Маретю изненадан.

— А, значи не знаеш всичко — каза тя с бегла усмивка.

— Не всичко — съгласи се той. — Просто знам достатъчно.

— Къде отиваме? — извика Сен Жермен.

— Ще ви преведа през редица от портали… — каза Маретю.

— Само не още лей-портали! — простена Скатах.

— Боя се, че се налага. Макар че това не са обикновени лей-портали. Направих услуга на Хронос и в замяна той подреди тези портали за мен. Но всички трябва да ме следвате плътно. Отиваме в Сенкоцарства, всяко от които има по тринайсет портала — трябва да минем през точните портали в правилния ред.

— Иначе…? — попита Уил.

Маретю поклати глава.

— Повярвай ми, не би искал да знаеш.

— Всъщност бих искал — промърмори Барда.

Втурнаха се по тясна пътека, която се виеше през огромно езеро от лава, покрита с черна кора. На повърхността се образуваха и пукаха мехури, които понякога изпращаха пръски разтопена скала високо във въздуха като фойерверки. От време на време огнените струи се издигаха толкова високо, че докосваха далечния таван; тогава разтопеното вещество залепваше за него и оставаше да виси за миг, полюшвайки се, преди да се стовари на земята долу като огнена градушка.

— Насам! — извика Маретю, като посочи към най-тесния от деветте отвора в огромната кръгла пещера. — Това са Деветте порти към Сенкоцарствата. Оттук можете да пътувате до безброй светове. — Макар че всички порти бяха украсени с архаични глифове, Шекспир забеляза, че шарките над входа, към който тичаха, изглеждат по-стари и по-груби от останалите. — Нулевият портал — каза Маретю, преди да скочи през него.

Те го последваха…

В кристален свят, където дори слънцето бе от стъкло, а земята бе направена от парчета счупен кристал. Тринайсет прозрачни порти се възправяха над огледално езеро.

— През първата порта — каза Маретю, сочейки изящната плетеница от вито стъкло. Втурнаха се през портала…