Наследникът

Един час по-късно след много усилия брат Финеган бе успял да вдигне и закрепи двете предни платна. Безплътният вятър веднага ги изду и понесе „Елпида“ напред по сияйния бледозелен канал през вселенската шир. Застанал на щурвала, монахът не откъсваше поглед от водата пред себе си. Доколкото можеше да прецени, Правият път бе широк около две морски мили. По ръбовете му сиянието избледняваше, отстъпвайки място на чернотата на космоса и Финеган за нищо на света не би искал да провери на практика какво би станало, ако шхуната излезе навън. Затова строго се придържаше към средата, грижливо коригираше всяко отклонение и с тревога се питаше какво ще стане, когато умората го надвие.

Поне едно е хубаво, каза си той с въздишка. Няма вълнение. Водата е гладка като огледало и само едва се полюшва.

Нямаше представа колко време е минало, но вкопчените в щурвала пръсти започваха да го болят, а погледът му да се премрежва и трябваше често да разтрива очи с юмрук. Навярно затова в първия момент си помисли, че му се привижда, когато каналът отпред се раздвои като буквата Y. Ала очите не го заблуждаваха — наистина наближаваше разклон на небесното течение и трябваше да реши кой път да избере. При това за броени минути, защото макар въздухът и водата да изглеждаха неподвижни, Финеган усещаше, че шхуната се движи с невъобразима бързина спрямо околното пространство. За последните два-три часа дискът на Тера бе нараснал видимо, а това означаваше, че „Елпида“ е преодоляла огромни разстояния.

Дясно на борд, реши Финеган с безумната храброст на човек, който няма какво да губи. Натам и вятърът беше по-благоприятен, и пътят към Тера изглеждаше по-прав. Разклонението шеметно летеше насреща, ето, вече беше съвсем наблизо, щурвалът послушно се завъртя под дланите му и шхуната с изящна лекота пое по новия курс.

В този момент се случи нещо загадъчно и тревожно.

Отпред, право по курса, се появи мъничко черно петънце. То бързо растеше и само след секунди Финеган успя да го различи ясно: дървесен дънер с почерняла от водата кора, попаднал тук незнайно кога и незнайно как. Ала не това бе най-изненадващото. Смайващата гледка бе друга — изправена в несигурно равновесие върху този импровизиран сал, някаква странна човекоподобна твар отчаяно размахваше ръце срещу идващия кораб и крещеше нещо, ала до слуха на Финеган не достигаше нито звук.

Всичко стана за броени секунди. Сетне дънерът стремително прелетя покрай левия борд, отмина и бързо изчезна в далечината зад кърмата. Монахът само успя смътно да зърне дребно мършаво тяло със стърчащи ребра, болнава сивкаво-зеленикава кожа, костеливи ръце и крака с ципести пръсти, и изпито лице с огромни кръгли очи, излъчващи мътна жълтеникава светлина като блясък на блатни огънчета.

Що за създание бе това? Откъде идваше, накъде отиваше и какво искаше от срещнатия в безкрая кораб? Напразни въпроси. Едва ли някога щеше да узнае отговора им.

Финеган отлепи ръка от щурвала, прекръсти се и продължи да управлява шхуната, която летеше все по-стремглаво по магическия канал през бездната.

Сребрист блясък далече наляво привлече вниманието му. Сред чернотата на безкрая висеше някаква лъскава метална грамада, отразяваща ярките лъчи на Слънцето и Дневната звезда. Тя нямаше ясно определени очертания, приличаше на хаотичен сбор от грамадни кубове, цилиндри и пръстени, съединени с метални греди и преходни тунели.

Колкото и да се тревожеше за курса, Финеган не устоя на парещото любопитство. Блокира щурвала, изтича долу в капитанската каюта и грабна далекогледа от стената над писалището, като хвърли мимоходом едно око на Нико. Младежът продължаваше да спи, но дишаше по-спокойно и лицето му бе поруменяло. Успокоен, монахът бързо се изкатери горе, провери щурвала и насочи далекогледа към загадъчния обект отляво.

Металните стени сякаш подскочиха насреща му. Сега ги виждаше съвсем отблизо и с тръпка на страхопочитание осъзна, че това е една от легендарните небесни крепости на Древните. Наистина всемогъщи създания са били, помисли си развълнувано той. Достигнали са мощта на Всевишния… и са платили скъпа цена за това.

Сякаш в отговор на тази мисъл в обектива на далекогледа се появи един от кръглите илюминатори на небесната крепост… и за част от секундата Финеган видя нещо, което щеше да го спохожда в кошмарни сънища до края на живота му.

Сред просторно помещение във вътрешността на крепостта висяха няколко човешки фигури, облечени в бели костюми с прозрачни шлемове на главите. Ала през шлемовете прозираха не лица, а озъбени черепи с черни дупки вместо очи. Мъртъвци, отдавна намерили своя вечен гроб тук, сред безкрая. Ново необяснимо прозрение прелетя през главата на брат Финеган и в него той осъзна, че тия люде са били тук в деня на Армагедон, а сетне са останали в небесната крепост да умират бавно, без възможност да се завърнат в човешкия свят.