Мъртви на прага

Нямах никакво желание да общувам с каквито и да било свръхсъщества, затова старателно избягвах Сам. Страхувах се — понеже нямах причина да се ядосвам на Сам, — че ако ме попита какво ми е, ще му разкажа всичко. А на мен просто не ми се говореше за това. Сигурно ви е познато онова усещане, когато не искаш да правиш нищо друго, освен да мълчиш и да се самосъжаляваш. Е, точно така се чувствах в момента.

Но в крайна сметка се наложи да отида при Сам, защото Баракудата попита дали може да плати сметката си с чек. В „Мерлот“ имаше правило — да не приемаме чекове без изричното одобрение на Сам. На всичкото отгоре трябваше да застана близо до него, защото клиентите вдигаха твърде много шум.

Не смятах да се задържам повече от необходимото, но още щом се наведох до ухото му, той се обърна към мен и зяпна от изненада.

— Боже мили, Суки! — възкликна той. — Къде си се мотала?

Отдръпнах се назад, неспособна да обеля и дума. Очевидно излъчвах миризма, която ме издаваше, а аз дори не подозирах за това. До гуша ми беше дошло от чувствителните носове на свръхсъществата.

— Навъртала си се около тигър! Къде го намери? — попита той.

— Тигър — повторих аз като в унес.

Вече знаех в какво се превръщаше Куин по пълнолуние.

— Разкажи ми — настоя Сам.

— Не — отсякох аз. — Няма! Кажи какво да правя с Баракудата.

— Нека плати с чек, но само този път. Ако възникне проблем, губи доверието ми завинаги. Така му кажи.

Не му го казах. Приех чека на Баракудата, както и пиянските му благодарности, и ги натиках по местата им.

За капак на всичко, докато се навеждах да вдигна салфетката, хвърлена на пода от някакъв пиян глупак, закачих сребърната си верижка в ъгъла на барплота и тя се скъса. Прибрах я в джоба си и съвсем се вкиснах. Дявол да го вземе! Отвратителен ден, следван от не по-малко отвратителна нощ.

Постарах се да махна на Села за довиждане, когато двамата с Бил си тръгнаха. Той ми остави тлъст бакшиш и аз го натъпках в джоба си с такава ярост, че едва не пробих дупка в плата.

Няколко пъти по време на смяната си чух телефона зад бара да звъни. Докато носех мръсни чаши към кухнята, Чарлз каза:

— Някой непрекъснато звъни и затваря. Много дразнещо.

— Ще се умори и ще престане — успокоих го аз.

Един час по-късно, докато сервирах на Сам кока-кола, помощник-келнерът дотича при мен и ме уведоми, че до служебния вход ме чака някакъв човек.

— А ти какво си правил навън? — скастри го Сам.

— Аз съм пушач, господин Мерлот — смутено отвърна момчето. — В почивката си излязох да изпуша една цигара, защото вампирът каза, че ако запаля вътре, ще ме източи. И тогава се появи онзи мъж, буквално от нищото.

— Как изглежда? — попитах.

— О, ами… възрастен, с черна коса — обясни момчето и сви рамене. Липсваше му наблюдателност. Или дар слово.

— Добре — казах. Имах нужда от кратка почивка. Досещах се кой би могъл да е посетителят и защо ме търсеше около служебния вход. Появата му в бара би предизвикала абсолютен хаос. Сам веднага ме последва с оправданието, че отива до тоалетната. В коридора се разделихме — той влезе в кабинета си, където разполагаше с отделна баня, а аз продължих към изхода. Отворих предпазливо вратата и надникнах навън. И тогава се усмихнах. Мистериозният ми посетител притежаваше физиономия, позната на всички хора по света. С изключение на помощник-келнерите в младежка възраст, очевидно.

— Буба — възкликнах аз. Много симпатичен вампир! Човек не биваше да го нарича с предишното му име, защото изпадаше в паника и вършеше глупости. Приживе Буба се е подвизавал с името… Добре, нека го кажа така — наясно сте със споровете около това дали е жив, или не, защото много хора се кълнат, че са го виждали и след смъртта му. Е, това е обяснението.

Приобщаването му към света на вампирите не преминало много успешно, защото организмът му бил претъпкан с наркотици; но ако не броим предпочитанията му към котешка кръв, Буба се справяше сравнително добре. Вампирската общност не го оставяше без надзор и закрила. Работеше при Ерик като момче за всичко. Лъскавата му черна коса и дългите му бакенбарди винаги изглеждаха безупречно. Тази вечер носеше черно кожено яке, нови сини джинси и карирана риза в черно и сребристо.

— Много добре изглеждаш, Буба — възхитих се аз.

— Ти също, мис Суки — ухили се той.

— Имаш да ми казваш нещо ли?

— Аха. Господин Ерик ме изпрати да ти кажа, че той не е такъв, какъвто изглежда.

— Кой, Буба? — попитах аз, стараейки се да не го стряскам.

— Той е наемен убиец.

Загледах се втренчено в Буба, но не защото очаквах обяснение, а защото се опитвах да разшифровам съобщението. Голяма грешка; Буба започна да се клати от крак на крак, а лицето му доби тревожно изражение. Трябваше да се загледам в стената — щях да имам същите шансове да получа информация, но поне нямаше да плаша Буба.

— Благодаря ти, Буба — казах аз и го потупах по месестото рамо. — Справи се добре.

— Сега мога ли да се върна в Шривпорт?

— Разбира се — отвърнах. Щях просто да се обадя на Ерик и да го попитам защо не използва телефона за толкова важни и спешни съобщения.