Мирисът на мисълта

Пантерата като светкавица се върна и в празното й, космато лице имаше гняв. Клийви вдигна металния лост и пак съжали, че няма дърво, където да се качи, пушка да стреля или поне фенерче, което да размаха…

Фенерче!

Изведнъж разбра, че е намерил отговор. Помисли си как лумва в лицето на пантерата и тя се отдръпна назад с писък. Клийви бързо започна да обгаря всичко около себе си, поглъщаше сухата трева, подпалваше храстите.

Пантерата и вълците се отдалечиха.

Сега той беше на ход! Трябваше още преди това да си спомни, че всички животни имат дълбок, вроден ужас от огъня. Боже мой, щеше да направи най-големия пожар, който някога е спохождал това място!

Подухна лек бриз и го разстла по гладката земя. Катеричките излязоха изпод храсталаците и се разбягаха от него. Птиците излитаха на групи, а пантерите, вълците и други животни — всички бягаха едно до друго. Мисълта за храна беше изметена от съзнанието им, искаха само да избягат по-далеч от огъня — от него!

Клийви смътно осъзна, че вече сам е станал абсолютен телепат. Със затворени очи той виждаше около себе си и чувствуваше какво става. Той напредваше като бушуващ огън, помитайки всичко пред себе си и можеше да усети страха в душите им, докато бягаха все по-надалече.

Получаваше се. Нима човекът не е бил винаги господаря заради своята приспособимост, заради превъзхождащата си интелигентност. И тук стана същото. Той гордо прескочи едно малко поточе на около три мили от него, погълна групичка храсталаци, бушуваше, гореше.

Тогава почувства първата водна капка. Продължи да гори, но капките станаха пет, петнадасет, петстотин. Той се намокри, а и „горивото“ му — тревата и храстите — скоро подгизнаха от вода

Беше измамен.

„Не е честно!“ — помисли си Клийви. Според правилата трябваше той да спечели. Беше се противопоставил на тази планета с нейните собствени средства и я беше победил — само за да може една природна стихия да развали всичко.

Животните предпазливо започнаха да се връщат.

Дъждът се лееше. И последният пламък на Клийви угасна. Той въздъхна и припадна.

— …страшно добра работа. Държал си здраво пощата, а това е белегът на истинския пощальон. Вероятно ще успеем да уредим медал.

Клийви отвори очите си. Пощенският отговорник стоеше над него, сияещ от гордост. Лежеше на легло, а над себе си видя заоблени метални стени. Беше на спасителния кораб.

— Какво стана? — изхриптя той.

— Извадихме те тъкмо навреме — отвърна пощенският отговорник. — По-добре да не се движиш. Почти щяхме да закъснеем.

Клийви почувствува тласъка на кораба и разбра, че напускат 3-Т-22. С препъване стигна до прозореца и погледна зелената земя под себе си.

— Беше съвсем наблизо — каза отговорникът, като застана зад Клийви. — Включихме пръскателната система на кораба тъкмо навреме. Ти стоеше в центъра на най-ужасния пожар, който някога съм виждал.

После погледна надолу към недокоснатата зелена земя и изглежда се усъмни в нещо. Погледна пак и изражението му напомни на Клийви пантерата, която беше успял да измами.

— Я кажи, как стана, че ти не изгоря.