Марс плюс

Какво да каже, как да увърта, за да не изтърве нещо за пещерата? Добре, тя бе научила някои интересни факти относно строежите в Каньонланд през последните двайсет и четири часа. Например енергийният сателит бе прекалено голям за проектните нужди. Кой й беше казал това? Митсуно? Не, Сун Ил Сук. Но Лоул й бе казал за необичайната конфигурация на станцията — с оръдейни кули, капаци и нещо друго. Това вероятно е безопасен обект за доклада й.

— Питай ме за енергийна станция Номер шест.

— Добре. Чувала ли си нещо за новия орбитален слънчев колектор?

— Разбира се. Корейският агент Сун ме информира днес, че нейният проектен капацитет…

Както обикновено, тя се унесе преди да си довърши мисълта.

Пункт 4 за събиране на слитъци, 18 юни

Бяха изминали десет дни откакто Джори за последен път беше почиствал местността от фон Ноймани и сега плитката долина бе почти изпълнена от слепите машини. Той бързо започна да събира най-горните от купчината и да разтваря черупките им, разделяйки буците от суров материал и отделяйки най-малко повредените черупки, евентуално за стадий две. Работата му напомни за последния път, когато беше тук с Деметра и тя му помагаше да събере слитъците. Джори не я беше виждал от срещата им в неговото уединено гнездо, която малко… бе загрубяла. Оттогава тя го отбягваше. Креолът бе достатъчно чувствителен, за да го разбере — беше я наранил и тя не искаше да го вижда отново. Но беше минала повече от седмица и той искаше още от онова, което тя му даде доброволно. Може би сега Деметра ще е по-благосклонна към него. Все пак никой не може да се сърди за нещо повече от седмица, нали? Сигурно вече е забравила за горчивите моменти и ще се срещнат отново.

Ден Острайхър провери по мрежата дали тя все още е в Златен Лотос. Да, тази сутрин не е напускала стаята си. Сега, ако можеше да получи позволение да…

Пръстите на Джори се размиха в свръхчовешка бързина и точност — взимаха, разтваряха, измъкваха, поставяха. Докато бездействащите десетина процента от ума му обмисляха какво да каже на любимото момиче, останалите деветдесет се фокусираха върху работата. Грамадата от механични организми се смали, а купчините от черупки и торбите с добити материали растяха като гъби след дъжд.

Руската чайна, 18 юни

Късната солидна закуска във фалшивото Санкт Петербургско бистро се беше превърнала в навик за Деметра. То беше и място, където можеше да държи под око своите съперници или побратими, или както се наричат шпионите, които прекарват повечето време в сблъсъци един с друг, отколкото да дълбаят правителствени тайни. Механичният управител на заведението едва я бе настанил, когато Нанси Кунео се натресе на масата й.

— Опита ли вече хайвера, скъпа?

Деметра изобрази най-приятелската си усмивка.

— Направен от истински рибешки яйца?

— Разбира се, че не — Кунео започна да изучава екрана с менюто. — Но протеиновото съдържание е същото. Добро е за кожата, или поне така казват. — Тя погледна към чакащата машина. — Чай, пожалуйста.

Сервитьорът бипна и се затътри обратно.

— На моята възраст — продължи Нанси — единственото, което мога да пия, е черен чай. Ако сложа нещо в него — лимон, сметана, драмбуйе — стомахът ми пламва като римска свещ.

— Съжалявам — отвърна Деметра и запамети информацията като възможност при опит за убийство. — Римска… какво каза?

— Вид огниво, мила. Отпреди твоето време… Не ме гледай така, аз съм много стара.

— О, не… — излъга Деметра.

— О, да! С годините навсякъде съм разпиляла части и парчета от мен. Липсите са запълнени с технология — кръпки изкуствена кожа тук, малко електроника там. Напоследък да си ме виждала да се затичвам?

— Не — Деметра изучаваше менюто и звънна на сервитьора. До нея се приближи един подобен на цистерна робот на колела и тя поръча препечена филия с масло, конфитюр с какъвто и да е аромат, стига на цвят да е червен, и кафе с много сметана и захар.

— Наистина — отвърна Кунео, — започвам да заеквам и да се треса. Трябва да е от смущения от електрониката в тунелите.

— Смущения?

— Разбира се. Електронни сензори на всеки два метра по стените, обществени кибернетични терминали на всеки ъгъл, интелигентни машини, като нашия приятел тук — тя посочи сервитьора, — те просто побъркват въздуха от емисии… Какво ли не бих дала за място с някакво екраниране. Място, където да си поема дъх и да се отпусна.

— Разходете се навън.

— Там е още по-зле. Какво ще кажеш за предавателите, микровълновите полета, слънчевите петна? Не, само ако имаше някакво място тук, под земята, което да бъде напълно изолирано. — За да подчертае думите си, тя сложи ръка на гърдите, като умиращата Камила.

— Съжалявам. Но ако чуя за подобно място, ще ви осведомя.

— Толкова ми е приятно с теб, скъпа.

Златен Лотос, 18 юни

Този път Джори не си направи труда да имитира ремонт, докато чакаше Деметра пред вратата. Вероятно тя щеше да се върне и той възнамеряваше да я пресрещне, когато се появи.